Неразбраното дете: История за любов, болка и търсене на приемане

– Защо пак си разпиляла чорапите по пода, Ели? – гласът на майка ми пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в коридора, стиснала в ръце учебника по математика, и се чудех дали изобщо има смисъл да отговарям. Брат ми, Дани, тичаше покрай мен с усмивка – той никога не получаваше такива забележки. За него винаги имаше топла прегръдка и парче шоколад.

От малка усещах, че съм излишна. Всяко мое усилие да се доближа до майка ми завършваше с разочарование. Помня как веднъж, когато бях на осем, нарисувах портрет на семейството ни. Подадох й го с надежда в очите. Тя го погледна бегло и каза: „Можеше да се постараеш повече, Ели.“ Сълзите ми се стичаха по бузите, но тя вече беше обърнала гръб и се смееше на някаква шега на Дани.

Годините минаваха, а аз все по-рядко опитвах да спечеля вниманието й. В гимназията започнах да пиша стихове – единственият начин да изразя болката си. Скривах ги под матрака, защото знаех, че ако ги намери, ще ги нарече „глупости“. Дани беше отличникът, спортистът, гордостта на мама. Аз бях просто Ели – момичето, което винаги закъсняваше за вечеря и забравяше да си оправи леглото.

– Защо не можеш да бъдеш като брат си? – питаше ме тя често. Понякога си мислех, че ако изчезна, никой няма да забележи. Веднъж дори избягах от вкъщи за няколко часа. Когато се върнах, майка ми само ме изгледа студено: „Пак ли си правиш театър?“

След абитуриентския бал заминах за София да уча психология. Надявах се, че разстоянието ще излекува раните ми. Но всяко обаждане вкъщи беше изпитание. Майка ми говореше само за Дани – как е спечелил състезание по математика, как е помогнал на съседката с багажа. За мен нямаше въпроси.

В университета срещнах Петър – първият човек, който ме изслушваше истински. Разказвах му за детството си, за празните рождени дни и за това как все още чакам майка ми да ме прегърне. Той ме държеше за ръка и казваше: „Ти заслужаваш любов.“ Но аз не вярвах. Как да повярваш в нещо, което никога не си изпитвал?

Когато Дани катастрофира с мотора си, майка ми се срина. Прекарахме дни в болницата. Тогава за първи път видях страха в очите й – страхът да не загуби любимото си дете. Аз стоях до нея, държах я за ръката и й носех кафе. Тя не каза нищо.

След като Дани се възстанови, всичко се върна по старому. Майка ми пак беше студена към мен. Един ден събрах смелост и я попитах:
– Мамо, някога обичала ли си ме?
Тя ме погледна така, сякаш съм й задала най-глупавия въпрос на света.
– Не говори глупости, Ели! Всички майки обичат децата си.
– Но аз не го усещам…
Тя замълча и излезе от стаята.

С Петър се оженихме тихо – само с няколко приятели. Майка ми дойде на сватбата без усмивка и си тръгна първа. На следващата година родих дъщеря си Мария. Когато я държах за първи път в ръце, обещах си никога да не я карам да се чувства нежелана.

Сега Мария е на шест и често ме пита:
– Мамо, обичаш ли ме?
Прегръщам я силно и й казвам:
– Повече от всичко на света.

Понякога се улавям как гледам снимки от детството си и се чудя дали майка ми някога е изпитвала към мен това, което аз изпитвам към Мария. Опитвам се да простя – на нея и на себе си. Знам, че няма да получа признание или извинение. Но може би най-важното е аз самата да се науча да се обичам.

Понякога нощем се питам: Ако майка ми беше различна, дали щях да бъда по-щастлива? Или точно тази болка ме е направила човека, който съм днес? Как мислите – възможно ли е да простиш на някого, който никога не е поискал прошка?