Невидимата битка: Историята на Мария, Елена и Павлина

– Мария, пак ли ще ходиш с тази пола? – гласът на майка ми пронизва утрото, докато се опитвам да изляза незабелязано от апартамента ни в Люлин. – Не мислиш ли, че е малко… къса?

В този момент усещам как гърлото ми се стяга. Не е просто заради полата. Всяка сутрин е така – битка между това, което искам да бъда, и това, което другите очакват от мен. Майка ми винаги е била строга – „Жената трябва да е скромна, Мария!“, повтаряше още от малка. Но аз не искам да съм просто „скромна“. Искам да ме забележат. Искам да бъда чута.

В метрото към университета се срещам с Елена. Тя винаги изглежда уверена – с червеното си червило и високите токчета. Но когато сме само двете, маската пада.

– Знаеш ли, Мария, понякога ми се струва, че никога няма да съм достатъчно добра – прошепва тя, докато гледа през прозореца към сивите блокове.

– За кого? – питам я аз.

– За всички! За майка ми, за шефа ми, за гаджето ми… Дори за себе си.

Павлина се присъединява към нас в кафенето до университета. Тя е най-мълчалива от трите ни, но днес очите ѝ са зачервени.

– Какво има? – питам я тихо.

– Баща ми пак ми каза, че губя времето си с тази специалност. „Кой ще те вземе на работа с психология?“, каза. „Жените трябва да мислят за семейство, не за кариера.“

Тримата седим в тишина. Всяка от нас носи своята невидима тежест. В България жените уж могат всичко – учим, работим, гласуваме. Но колко често ни казват какво трябва да бъдем? Колко често ни мерят по чужди стандарти?

Вечерта се прибирам вкъщи и намирам майка ми да плаче в кухнята.

– Какво има? – питам я.

– Просто… понякога се чудя дали съм добра майка. Дали съм направила всичко както трябва…

Сядам до нея и я прегръщам. За първи път виждам колко много приличам на нея – не само външно, а и в страховете си.

На следващия ден Елена получава повишение в работата си. Очаквах да е щастлива, но тя изглежда още по-уморена.

– Шефът ми каза: „Не се главозамайвай, Елена. Жените рядко издържат на напрежението.“

– И какво му отговори?

– Усмихнах се. Както винаги.

Павлина пък решава да напусне университета. Баща ѝ настоява да започне работа в магазина на чичо си.

– Не мога повече – казва тя през сълзи. – Чувствам се като провал.

Опитвам се да я успокоя:

– Не си провал! Просто… понякога светът не разбира мечтите ни.

Седмици минават в рутина. Аз уча, работя почасово в книжарница и се опитвам да не обръщам внимание на коментарите на майка ми. Но една вечер избухвам:

– Защо винаги трябва да съм „правилната“ дъщеря? Защо не мога просто да бъда себе си?

Майка ми ме гледа дълго и тежко:

– Защото светът не прощава на жените, Мария. Научих го по трудния начин.

Тогава разбирам – не само аз водя тази битка. Всички жени около мен я водят – майка ми, Елена, Павлина… Дори жените по улиците, които никога няма да срещна лично.

Една вечер трите с Елена и Павлина решаваме да излезем заедно. Смеем се, танцуваме, забравяме за малко страховете си. Но когато се прибираме по тъмните улици на София, пак усещам тежестта на очакванията върху раменете си.

– Мислиш ли някога ще сме свободни? – пита Павлина тихо.

– Свободни от какво? – отвръща Елена.

– От това да се доказваме непрекъснато… пред всички.

Дълго мълчим. После аз казвам:

– Може би свободата започва отвътре. Когато спрем да вярваме на чуждите думи и започнем да вярваме на себе си.

Но дали някога ще успеем напълно? Дали някога ще спрем да се питаме „Достатъчна ли съм?“ или „Ще ме приемат ли такава, каквато съм?“

А вие как мислите? Колко често се борите със себе си заради чуждите очаквания? И има ли изход от тази невидима битка?