Невидимият товар: Тайната на миналото на съпруга ми

— Не може да бъде! — прошепнах, докато държах в ръцете си банковото извлечение. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а ръцете ми трепереха. Вече беше полунощ, Атанас спеше в другата стая, а аз стоях сама на кухненската маса, осветена само от слабата светлина на лампата. Виждах ясно преводите към „Иванова М.“ — името на бившата му жена. Всеки месец, от година насам.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Толкова пъти бях питала Атанас защо парите не стигат, защо все трябва да се лишаваме — от почивка, от нови дрехи за децата, от ремонт на банята. А той винаги казваше: „Тежки времена са, Мария. Всички сме така.“

Седнах обратно на стола и се загледах в празното пространство. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме, как мечтаехме за дом и семейство. А сега? Сега между нас имаше стена от лъжи.

На следващата сутрин не издържах повече. Влязох в хола, където Атанас гледаше новините с чаша кафе.

— Трябва да поговорим — казах с глас, който не познах.

Той ме погледна изненадано, после видя листовете в ръката ми и лицето му побледня.

— Какво е това?

— Ти ще ми кажеш — отвърнах студено. — Защо изпращаш пари на Мария Иванова всеки месец? Защо лъжеш мен и децата?

Той замълча дълго. После въздъхна тежко.

— Не исках да те тревожа… Знам, че не е правилно, но тя ме заплаши, че ще спре да ми дава да виждам дъщеря си, ако не й помогна с кредита за колата. Не исках да те въвличам в това.

— Не си искал да ме тревожиш? — гласът ми трепереше от гняв. — А мен някой пита ли ме как се чувствам? Как ще платим сметките този месец? Как ще обясня на децата защо пак няма да ходим на море?

Той се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Мария, моля те…

— Не! — прекъснах го. — Ти избра да пазиш тази тайна. Избра да поставиш нейните нужди пред нашите. Как мога да ти вярвам след това?

В следващите дни вкъщи цареше ледено мълчание. Децата усещаха напрежението и започнаха да задават въпроси. Майка ми звънеше всеки ден и питаше защо звуча толкова уморена. А аз не знаех какво да кажа.

Една вечер седнах с дъщеря ни Виктория, която е само на девет години.

— Мамо, защо тате е тъжен? — попита тя тихо.

Погалих я по косата и се опитах да скрия сълзите си.

— Понякога възрастните правят грешки, Вики. Но това не значи, че не те обичаме.

Тя ме прегърна силно и аз разбрах колко много боли не само мен, а и цялото ни семейство.

Минаха седмици в напрежение. Атанас спря преводите към Мария Иванова, но това не върна доверието ми. Започнахме да се караме за най-малкото — кой ще плати храната, кой ще вземе децата от училище, кой ще измие чиниите. Всяка дреболия беше повод за спор.

Една вечер майка ми дойде на гости и ме хвана за ръката:

— Миме, не можеш цял живот да носиш този товар сама. Или ще му простиш, или ще си тръгнеш. Но не живей в лъжа.

Думите й ме удариха като шамар. Прекарах безсънна нощ, мислейки за всичко — за любовта ни, за предателството, за децата. На сутринта събрах смелост и седнах до Атанас.

— Не мога повече така — казах тихо. — Или ще започнем начисто, или всеки по своя път.

Той ме погледна със сълзи в очите.

— Обичам те, Мария. Сгреших. Готов съм да направя всичко, за да ти докажа, че можеш пак да ми вярваш.

Не знам дали ще успея да му простя напълно. Не знам дали някога ще забравя болката от предателството. Но знам едно — заслужавам истината и уважението му.

Понякога се питам: Колко тайни може да понесе едно семейство? И кога любовта вече не стига? Какво бихте направили вие на мое място?