Нежеланият гост, градината и новото сърце: Историята на Мария от Пловдив

Вратата се затръшва зад мен с трясък, а торбите с покупки се удрят в пода. „Мамо, пак ли си забравила да изключиш котлона?“ викам още от коридора, но думите ми увисват във въздуха, когато влизам в кухнята. Там, на масата, седи непознат мъж, който държи моята любима чаша с надпис „Мария“. Пие кафе, сякаш е у дома си. Майка ми, Катя, стои до него, ръцете ѝ треперят леко, а погледът ѝ е пълен с вина.

„Мария, това е… това е Стефан“, казва тя тихо, сякаш се страхува да не счупи нещо невидимо между нас. Стефан се усмихва неловко и протяга ръка: „Здравей, Мария. Радвам се да се запознаем.“

Не отвръщам на поздрава. Сърцето ми бие лудо. В главата ми ехти само едно: какво прави този човек тук? Защо майка ми не ми е казала нищо? След всичко, което преживяхме двете след смъртта на баща ми преди три години, тя ли ще е тази, която ще внесе чужд човек в нашия дом?

„Мамо, може ли да поговорим насаме?“, изсъсквам през зъби. Катя кимва и излиза с мен в хола. Сълзите ѝ са на ръба.

„Мария, не исках да те изненадам така… Просто… Стефан ми помага с градината от известно време. Запознахме се на пазара. Той е вдовец…“

„И какво? Това ти дава право да го каниш у дома ни без да ме питаш? Това все още е и моят дом!“, гневът ми прелива.

Катя се свива: „Ти си винаги на работа, Мария. Аз съм сама тук. Градината беше буренясала, а аз… аз имах нужда от помощ. И от някого.“

Не мога да повярвам. След всичко – след безсънните нощи, когато я държах за ръка и ѝ обещавах, че ще се справим двете – тя търси утеха другаде. Чувствам се предадена.

След този ден вкъщи настъпва ледена тишина. Аз излизам рано и се връщам късно. Катя прекарва все повече време в градината със Стефан. Виждам ги през прозореца – тя се смее на нещо, което той казва, а той ѝ подава лейката. Градината започва да се променя – плевелите изчезват, появяват се цветя и домати.

Една вечер чувам как майка ми плаче в стаята си. Вратата е притворена. „Мария не ме разбира… толкова съм сама,“ шепне тя по телефона на приятелката си Елена. Сърцето ми се свива от вина и гняв едновременно.

На следващия ден решавам да говоря със Стефан. Отивам в градината – той копае около розите.

„Стефане, знаеш ли колко боли да видиш майка си щастлива с друг след всичко?“, питам го директно.

Той оставя лопатата и ме поглежда сериозно: „Мария, аз не искам да ти взема майка ти. Просто ѝ давам малко радост. И ти имаш право на своята болка.“

Думите му ме разтърсват. За първи път някой признава чувствата ми без да ме обвинява.

Седмици минават. Една сутрин Катя влиза в стаята ми с чаша кафе.

„Мария, знам че ти е трудно. Но аз съм още жива. Имам нужда от ново начало. Моля те, опитай се да ме разбереш.“

Гледам я – очите ѝ са уморени, но в тях има искрица надежда. Спомням си как преди години тя ме учеше как се садят домати в градината на село. Как ръцете ѝ винаги миришеха на пръст и босилек.

Решавам да ѝ помогна в градината. Започваме заедно да садим нови цветя – невени и латинки. Работим мълчаливо, но усещам как между нас пак се появява връзка.

Една вечер седим тримата на двора – аз, Катя и Стефан. Говорим за миналото и за баща ми. Стефан разказва за своята загуба – жена му починала от рак преди пет години.

„Самотата е като бурен – ако не я изкорениш, задушава всичко живо,“ казва той тихо.

Поглеждам майка си – тя стиска ръката му и за първи път не усещам ревност или гняв. Само тиха тъга и облекчение.

Градината разцъфтява – както и нашият дом. Научавам се да прощавам – на майка си, на себе си, дори на Стефан.

Понякога вечер сядам сама сред цветята и си мисля: Дали някога ще спрем да се страхуваме от новото? Дали ще намерим сили да пуснем миналото и да дадем шанс на живота отново?

А вие бихте ли простили на майка си? Или бихте останали затворени в собствената си болка?