Никога не се омъжих: Докато планирахме сватбата, годеникът ми и майка му крояха други планове
„Ти не разбираш, Мария! Не можеш просто да решиш всичко сама!“ – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха вперени в мен с някаква смесица от вина и гняв. Беше късна вечер, седяхме в кухнята на родителите ми в Пловдив, а между нас на масата лежеше списъкът с гостите за сватбата. Майка ми беше извадила домашна баница, а баща ми тихо гледаше новините от другата стая, но напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
„Аз ли не разбирам? Петре, от месеци планираме тази сватба! Всичко е готово – ресторантът, роклята, дори песента за първия танц! А ти… ти дори не си казал на майка си датата! Какво още криеш от мен?“
Той замълча. Погледна към телефона си, после към мен. В този момент влезе майка ми, усмихната, с чаша чай в ръка. „Всичко наред ли е, деца?“ – попита тя, но усмивката ѝ бързо угасна, когато видя лицето ми.
„Да, мамо… просто обсъждаме някои подробности“, излъгах аз, но гласът ми прозвуча кухо.
Истината беше, че от седмици усещах нещо странно у Петър. Беше разсеян, често закъсняваше за срещите ни, а когато го питах какво става, винаги намираше някакво оправдание – работа, умора, грижи за майка си. Но тази вечер вече не издържах.
След като майка ми излезе, Петър най-накрая проговори:
„Мария… има нещо, което трябва да ти кажа. Мама… тя има проблеми с апартамента. Оказа се, че ипотеката е по-голяма, отколкото сме мислили. Ако не намерим пари до края на месеца, ще го загубим.“
Почувствах как подът под мен се разклаща. „И какво общо има това със сватбата ни?“
„Всичко! Не мога да мисля за сватба, докато не решим този проблем. Мама разчита на мен. Трябва да помогна.“
Изведнъж всичко придоби смисъл – неговата разсеяност, честите разговори по телефона с майка му, дори отказът му да говори за бъдещето ни. Но най-много ме болеше това, че не ми беше казал нищо досега.
„Защо не сподели по-рано? Можехме да измислим нещо заедно! Аз съм ти годеница… или поне така си мислех.“
Той въздъхна тежко. „Не исках да те натоварвам. Знам колко много искаш тази сватба…“
В този момент телефонът му иззвъня. Видях името „Мама“ на екрана. Той вдигна и излезе от стаята. Чух го да говори тихо: „Да, мамо… ще измислим нещо. Не се тревожи.“
Останах сама в кухнята. Сълзите ми потекоха без да ги спирам. Спомних си всички онези вечери, в които с майка ми избирахме покани и украса; как баща ми се шегуваше, че ще трябва да заложи колата си заради сватбата; как сестра ми вече беше купила рокля за шаферка. Всички бяхме вложили толкова много надежди и любов в този ден… а сега всичко се разпадаше.
На следващия ден отидох при Петър у тях. Майка му ме посрещна на вратата – дребна жена с остър поглед и ръце, които никога не спираха да се движат. „Марийче, добре дошла! Петър е вътре.“
Влязох в хола и го намерих седнал пред купчина документи. Той дори не ме погледна.
„Петре… трябва да поговорим сериозно. Какво ще правим? Ще отменим ли сватбата?“
Той замълча дълго. После каза: „Мисля, че е най-добре да я отложим. Не мога да ти дам това, което заслужаваш в момента.“
Майка му се намеси: „Марийче, ти си добро момиче, но сега ни е трудно. Ако можеш да помогнеш с нещо…“
Погледнах я невярващо. „Да помогна? Аз съм на 25 години! Току-що завърших университета! Родителите ми събират пари за сватбата ни! Как очаквате аз да ви спася?“
Тя само сви рамене: „Семейството е най-важното.“
Излязох от апартамента им със сълзи в очите и усещане за предателство. Не само от Петър, но и от цялата ситуация – от това как мечтите ми се сблъскаха с българската реалност: ипотеки, кредити, семейни дългове и вечната зависимост от родителите.
Седмици наред живях като в мъгла. Майка ми всеки ден ме питаше какво става със сватбата; приятелките ми ме канеха на проби на булчински рокли; а аз все повече се затварях в себе си.
Една вечер Петър дойде у нас. Изглеждаше уморен и по-стар с десет години.
„Мария… съжалявам. Знам колко те нараних. Но не мога да оставя майка си сама.“
Погледнах го дълго. Обичах го – или поне така си мислех – но вече знаех, че никога няма да бъда на първо място за него.
„Петре… може би така е трябвало да стане. Може би съдбата ни пази от по-голямо зло.“
Той кимна тъжно и си тръгна.
Днес съм на 27 години и още не съм омъжена. Понякога се чудя дали щях да бъда щастлива с него; дали бих могла да живея с чувството, че винаги ще бъда на второ място след майка му и семейните проблеми.
Но знам едно – заслужавам любов и уважение. Заслужавам някой да избере мен пред всичко останало.
А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да жертвате мечтите си заради чуждите проблеми?