Никога няма да пратя мама в старчески дом! – Историята на една българска дъщеря, която се сблъска с предателството в семейството

– Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждате! – гласът на леля Мария трепереше от възмущение, а очите ѝ проблясваха като остриета. – Майка ви ви е отгледала с толкова любов, а вие искате да я захвърлите като стара дреха в някакъв дом!

Стояхме в хола на майка ми – аз, сестра ми Ива и леля Мария. Баба Пенка лежеше в съседната стая, тялото ѝ вече беше слабо, а умът ѝ – често далечен. Беше тежко. Майка ми плачеше тихо, а аз стисках зъби, за да не избухна.

– Мария, не е толкова просто – опита се да обясни майка. – Аз работя по цял ден, Ива е с малко дете, а баба вече не може сама…

– Извинения! – прекъсна я леля. – Ако бяхте истински дъщери, щяхте да намерите начин! Аз ще я взема при мен. Ще видите как се грижи човек за майка си!

Тези думи ме пронизаха. Леля винаги беше остра, но този път беше жестока. Сестра ми се разплака. Аз само кимнах и стиснах ръката на майка.

След седмица баба Пенка вече беше в апартамента на леля Мария в Люлин. Леля ни звънеше всеки ден – разказваше как баба се усмихва, как ѝ готви любимата баница и как ѝ чете стари писма. Всяка дума беше като упрек към нас.

– Виждате ли? – казваше тя по телефона. – Човек трябва да има сърце!

Минаха два месеца. После нещо се промени. Леля започна да звъни по-рядко. Когато я питахме как е баба, отговаряше кратко: „Добре е“. Един ден отидох до тях без предупреждение. Вратата отвори чичо Стефан – изглеждаше уморен.

– Мария излезе до магазина – каза той и ме покани вътре.

Влязох в стаята на баба. Тя седеше на леглото, гледаше през прозореца и мърмореше нещо под носа си. Стаята беше студена и миришеше на лекарства.

– Бабо? – приближих се до нея.

Тя ме погледна и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Мило дете… тук е самотно…

Стиснах ръката ѝ и усетих колко е крехка.

Когато леля Мария се върна, лицето ѝ беше напрегнато.

– Не е лесно, нали? – казах тихо.

Тя ме изгледа остро:

– Не си представяш колко е трудно! Не спи нощем, крещи… Аз съм на ръба!

– Можем да помагаме… – опитах се да предложа.

– Не! Това е моя работа! – отсече тя и затръшна вратата на кухнята.

След още месец получих обаждане от майка:

– Баба е в старчески дом.

Не можех да повярвам. Отидох веднага при леля Мария. Тя стоеше на балкона и пушеше нервно.

– Как можа? – попитах я през сълзи. – Ти ни упрекваше, а сега…

– Не издържах! – извика тя. – Никой не може да издържи това! Не спи, не яде, крещи… Аз имам работа, имам семейство! Не съм виновна!

– А ние? Ние бяхме виновни ли?

Тя замълча дълго.

– Може би бях прекалено строга… Мислех си, че ще мога…

Отидохме заедно до дома в края на града. Баба седеше на пейката в двора и гледаше цветята. Когато ни видя, усмихна се тъжно.

– Деца мои… тук е тихо… но не е дом…

Седнах до нея и я прегърнах. Сълзите ми капеха по ръцете ѝ.

Вечерта не можех да заспя. В главата ми кънтяха думите на леля Мария и погледът на баба. Дали някога ще намерим сили да бъдем истинско семейство? Дали някой ден ще спрем да се обвиняваме и ще започнем да си помагаме?

Кажете ми, вие бихте ли могли да понесете вината? Какво бихте направили на мое място?