Никой не искаше да доведе внука за уикенда, а той не можеше да стъпи в дома им: Историята на един баща, който още не може да говори за сина си без сълзи

„Не, няма да го доведа този уикенд. И без това само се карате пред него.“ Гласът на снаха ми, Мария, беше студен и категоричен. Стоях до прозореца, стискайки телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря.

„Мария, моля те… Той ми е внук! Не съм го виждал от Коледа…“ Гласът ми трепереше, но тя вече беше затворила. Останах сам в тишината на апартамента, където някога се чуваше смях, топуркане на малки крачета и гласът на моя син – моето момче, моят Иван.

Преди години всичко беше различно. Аз и жена ми Катя живеехме в малък панелен апартамент в Люлин. Не бяхме богати, но бяхме щастливи. Когато се роди Иван, светът ни се преобърна. Той беше нашето чудо – след години опити, молитви и разочарования. Катя го гледаше като писано яйце, а аз работех на две места, за да не му липсва нищо.

Иван растеше умен и добър. Винаги беше с книга в ръка или с топка навън с приятелите си. Помня как го учех да кара колело в парка „Западен“, как се прибираше с ожулени колене и сияеща усмивка. Бяхме близки – истински приятели.

Но животът не прощава. Когато Иван стана на 18, Катя се разболя тежко. Рак. Лекарите ни казаха да се подготвим за най-лошото. Аз се борех със зъби и нокти – продавах всичко ценно, взимах заеми от приятели и роднини. Иван стоеше до майка си денонощно. Но тя си отиде една студена мартенска сутрин. Останахме двама – аз и той.

Тогава започнаха проблемите. Аз се затворих в себе си, започнах да пия – първо по малко, после все повече. Иван се опитваше да ме спре: „Тате, моля те… Не така! Мама не би искала това!“ Но аз не го слушах. Болката беше по-силна от всичко.

Годините минаваха. Иван завърши университета с отличие, намери работа като инженер и се ожени за Мария – хубаво момиче от Пловдив. Родиха им се син – малкият Петър. За миг си помислих, че животът пак ще има смисъл. Но алкохолът вече беше взел своето.

Снахата ми не ме понасяше. „Георги, не искам детето ми да вижда дядо си пиян!“, казваше тя всеки път, когато идваха на гости. Иван се опитваше да балансира: „Мария, той е баща ми… Дай му шанс.“ Но тя беше непреклонна.

Една вечер, след като изпих поредната бутилка ракия, Иван дойде сам. Седна срещу мен и ме погледна с онези тъжни очи: „Тате… Ако не спреш, ще те изгубя напълно.“

„Аз вече изгубих всичко!“, изкрещях му аз. „Майка ти я няма! Ти си тръгна! За какво да живея?“

Той стана бавно и излезе. Повече не го видях.

Минаха месеци. Опитвах се да се оправя – ходих на срещи на анонимните алкохолици, търсих помощ от приятели. Но никой не ми вдигаше телефона. Съседите ме избягваха – „Пияницата от третия етаж“, шушукаха зад гърба ми.

Веднъж срещнах Иван случайно на пазара. Беше с Петър за ръка – момчето вече беше пораснало, приличаше на него като две капки вода.

„Иване…“, прошепнах аз.

Той ме погледна студено: „Здравей, тате.“

„Може ли… може ли да го видя? Само за малко?“

Петър ме гледаше любопитно – явно не помнеше кой съм.

„Не е подходящо“, каза Иван тихо и тръгна нататък.

Седнах на една пейка и заплаках като дете.

Оттогава никой не ми се обаждаше. Празниците минаваха в тишина – само телевизорът ми правеше компания. Понякога оставях подаръци пред вратата им – книжки, играчки… На сутринта ги намирах върнати пред моята врата.

Сега съм стар и самотен човек. Единственото, което ми остана, са спомените – за едно щастливо семейство, което алкохолът разруши.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад… Ако бях по-силен… Ако бях послушал сина си…

Кажете ми – заслужава ли човек втори шанс? Може ли едно семейство да се излекува от болката? Или някои грешки остават завинаги?