Николина никога не беше достатъчно добра за Марко: Истината за любовта и социалните различия

– Николина, не забравяй, че днес ще вечеряме у нашите – гласът на Марко прозвуча напрегнато, докато закопчаваше ризата си пред огледалото.

Сърцето ми се сви. Вече бях чувала за неговите родители – строгият му баща, инж. Георги Петров, директор на голяма строителна фирма, и майка му, госпожа Елена Петрова, учителка по литература в елитна гимназия. Аз – дъщеря на шивачка и шофьор на камион от малко село до Пловдив – нямах нищо общо с техния свят.

Вечерта започна още по-лошо, отколкото очаквах. Още щом прекрачих прага на просторния им апартамент в центъра на София, Елена ме изгледа от глава до пети. Усетих как преценява дрехите ми – роклята, която сама си бях ушила, и старите обувки на токче.

– Марко, ще ни представиш ли твоята… приятелка? – попита тя с леко повдигната вежда.

– Това е Николина, мамо. – Марко се опита да звучи уверено.

– Приятно ми е – казах тихо и подадох ръка.

Георги само кимна, без да се усмихне. На масата разговорът се въртеше около успехите на Марко – новата му работа в банка, плановете за докторантура в чужбина. Аз мълчах. Когато се опитах да кажа нещо за себе си, Елена ме прекъсна:

– А ти, Николина, с какво се занимаваш? – попита тя с онзи тон, който те кара да се чувстваш като натрапник.

– Работя като продавачка в книжарница – отвърнах и се опитах да се усмихна.

– О, колко… интересно – каза тя и погледна към Георги. – Марко винаги е имал вкус към простичките неща.

Усетих как бузите ми пламват. В този момент разбрах, че никога няма да бъда достатъчно добра за тях. Но обичах Марко. Той беше моят свят.

След вечерята той ме хвана за ръка и ме изведе на балкона.

– Извинявай за тях – прошепна той. – Просто са… такива. Ще свикнат.

– Ами ако не свикнат? – попитах аз с разтреперан глас.

– Аз те обичам. Това е важното.

Но с времето нещата не се промениха. Всяка среща с родителите му беше изпитание. Елена все намираше начин да намекне колко по-добре би било Марко да се ожени за някоя „от нашата среда“. Георги пък веднъж директно ме попита:

– Николина, мислиш ли, че можеш да дадеш на Марко това, което заслужава?

Тази нощ плаках дълго. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина не съм достатъчно добра? Дали любовта ни има шанс срещу толкова предразсъдъци?

Един ден, докато подреждах книги в книжарницата, при мен дойде майка ми. Беше дошла специално от селото.

– Мамо, защо си тук? – попитах я изненадано.

– Дъще, чух какво става – каза тя тихо. – Не позволявай на никого да ти казва колко струваш. Ти си моята гордост.

Прегърнах я силно и усетих как сълзите ми се стичат по бузите.

Скоро след това Марко ми предложи брак. Бях щастлива, но и уплашена. Знаех какво ни чака. Когато казахме на родителите му, Елена избухна:

– Това е грешка! Марко, ти можеш много повече! Не разбираш ли, че тя ще те дърпа назад цял живот?

Марко замълча. За първи път видях колебание в очите му.

– Мамо… аз я обичам – каза той тихо.

– Любовта не е всичко! – извика Георги. – Животът е труден! Как ще гледате семейство? С нейната заплата ли?

Тогава разбрах: за тях аз бях просто едно момиче от провинцията, без връзки и възможности. За тях любовта беше лукс, който могат да си позволят само хора като тях.

Започнахме да се караме с Марко все по-често. Той беше разкъсван между мен и семейството си. Виждах как се измъчва. Една вечер той дойде у дома ми пребледнял.

– Николина… не знам дали ще издържа още дълго така. Обичам те, но не мога да загубя родителите си…

Светът ми се срина. Седяхме дълго в тишина. После той стана и си тръгна без да каже нищо повече.

Минаха седмици. Не спирах да мисля за него. Всяка вечер гледах телефона си с надежда да ми пише или да се обади. Но той не го направи.

Един ден го видях случайно в парка с майка му. Говореха оживено и се смееха. Сърцето ми се сви от болка и ревност.

Постепенно започнах да приемам истината: понякога любовта не побеждава всичко. Понякога социалните различия са по-силни от чувствата ни.

Днес работя като управител на същата книжарница и уча задочно литература в университета. Научих се да ценя себе си и корените си. Но понякога нощем си задавам въпроса:

„Дали някога ще бъда достатъчно добра за някого? Или винаги ще бъда момичето от малкото село?“