Нощта, в която изгубих Мария: Изповедта на една баба, разкъсвана между вина и прошка

– Елена, как можа да не забележиш, че детето има температура?! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв и отчаяние. Стоях насред хола, стиснала ръцете си до болка, а малката Мария лежеше в детската стая, обгърната от миризмата на лекарства и влажни кърпи.

В тази нощ времето сякаш спря. Часовникът на стената тиктакаше безмилостно, а аз се чувствах като осъдена. Бях сама с внучката си – Виктория и съпругът ѝ бяха на театър. Мария беше весела през деня, играеше с куклите си и ми разказваше какво е научила в детската градина. Когато я сложих да спи, не забелязах нищо необичайно. Или може би просто не исках да видя?

Около полунощ ме събуди тихо хленчене. Влязох в стаята ѝ и я намерих гореща като печка. Лицето ѝ бе зачервено, а очите – замъглени. Опитах се да ѝ дам вода, но тя отказваше. Паниката ме обзе. Взех термометъра – 39,8 градуса. В този момент се почувствах безпомощна като дете. Започнах да търся сиропа за температура, но не можех да го намеря. Всичко ми се струваше объркано, ръцете ми трепереха.

Звъннах на Виктория. Гласът ѝ по телефона беше остър:
– Какво си направила? Защо не си ми се обадила по-рано?
– Не знаех… Не знаех, че е толкова зле… – прошепнах аз.

След минути те се прибраха – Виктория и Иван нахлуха в апартамента като буря. Виктория веднага грабна Мария и започна да я облива с влажни кърпи, докато Иван звънеше на Бърза помощ. Аз стоях до вратата, безмълвна, с усещането, че съм предала доверието на всички.

Докато чакахме линейката, чувах как Виктория шепне през сълзи:
– Мамо, как можа? Ти винаги казваше, че ще се грижиш за нея като за собствено дете…

В този миг разбрах колко тежка е вината. Не просто защото не съм разпознала симптомите навреме, а защото бях разочаровала дъщеря си – жената, която сама бях отгледала с толкова любов и жертви.

Линейката пристигна и откара Мария в болницата. Прекарахме цялата нощ в чакалнята – Виктория не искаше да ме погледне, а Иван само мълчеше и стискаше ръката ѝ. Аз се молех наум: „Господи, не ми отнемай внучката…“

На сутринта лекарят излезе:
– Детето е стабилизирано. Било е вирусна инфекция с висока температура. Добре е, че сте реагирали навреме.

Виктория избухна в сълзи – този път от облекчение. Аз се разплаках тихо в ъгъла, но вместо утеха усетих само празнота.

След този случай нищо вече не беше същото у дома. Виктория започна да ме избягва. Не ми поверяваше повече Мария, дори когато имаше нужда от помощ. На семейните събирания цареше напрежение – сякаш всички чакаха да кажа нещо, да се оправдая или да поискам прошка.

Една вечер седнах до Виктория в кухнята. Тя мълчеше и режеше зеленчуци за супа.
– Вики… – започнах плахо. – Знам, че те разочаровах. Знам, че сгреших… Но аз я обичам повече от всичко.
Тя остави ножа и ме погледна със сълзи в очите:
– Мамо, страх ме е. Страх ме е да ти я поверя пак. Не мога да забравя тази нощ.
– И аз не мога – признах аз. – Но ако не ми простиш… ще изгубя не само доверието ти, а и теб самата.

Това беше началото на дългия ни път към прошката. Месеци наред се опитвах да докажа, че мога да бъда отново опора за семейството си. Помагах с каквото можех – носех супа на Мария, когато беше болна; водех я на разходки в парка; четях ѝ приказки вечер по телефона.

Но раната остана. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Ако бях по-внимателна… Ако бях по-смела да призная страха си…“

Сега Мария е вече по-голяма и понякога сама идва при мен:
– Бабо, ще ми разкажеш ли пак за твоето детство?
Тогава усещам как любовта ни лекува старите белези.

Но въпросът остава: Може ли една грешка да заличи цял живот любов? Може ли прошката да излекува всичко? Как бихте постъпили вие на мое място?