Осемнадесет години кафе и мълчание: Истината, която научих, когато изчезна бай Стефан

– Пак ли ще стоиш цял ден тук, бай Стефане? – попитах го, докато слагах чашата с горчиво кафе пред него. Той не отговори, само леко кимна, сякаш думите му тежаха повече от самия него. Беше понеделник сутрин, а кафенето на улица „Иван Вазов“ вече се пълнеше с познати лица – шумни строители, майки с колички, пенсионери, които обсъждаха политиката. Само бай Стефан стоеше винаги сам, до прозореца, с поглед забит в паважа навън.

Осемнадесет години го гледах така – всеки ден по едно и също време, винаги сам, винаги с едно кафе и една цигара. Никога не поръчваше нищо друго. Никога не говореше с никого. Понякога си мислех, че ако един ден не дойде, ще ми липсва тази негова тиха рутина. Но никога не съм се осмелявала да го попитам защо е толкова сам.

– Мамо, защо този чичко винаги е сам? – попита ме веднъж дъщеря ми Мария, когато беше още малка и идваше след училище при мен в кафенето.
– Не знам, мило – отвърнах й тогава. – Може би така му харесва.
Но истината беше, че не знаех. И никога не се бях опитвала да разбера.

Един вторник бай Стефан не дойде. Помислих си, че може би е болен. Минаха два дни, после седмица. Столът му остана празен. Първите дни все очаквах да чуя скърцането на вратата и да видя как влиза с бавната си походка. Но той не се появи.

– Какво ли е станало с него? – зачудих се на глас пред колежката ми Даниела.
– Чух, че живее сам в една стара къща до тепето – каза тя. – Никой не го е виждал от няколко дни.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени – как винаги оставяше бакшиш, макар и малък; как веднъж забрави чадъра си и се върна след час само за да го вземе; как веднъж се усмихна на Мария, когато тя му подаде захарче. Реших да отида до къщата му.

Къщата беше стара, с олющена фасада и бурени в двора. Почуках на вратата – нищо. Почуках пак. След малко се показа съседката му баба Пенка.
– Търсите ли бай Стефан? – попита тя с тревога в гласа.
– Да… отдавна не съм го виждала.
– Линейка го взе преди седмица… Само кучето му остана тук да го чака.

Сърцето ми се сви. Върнах се у дома и цяла нощ мислех за него. На следващия ден реших да отида в болницата. Намерих го в стая 312 – слаб, със сиви очи и още по-сбръчкано лице.

– Здравейте… Аз съм Елица от кафенето…
Той ме погледна учудено.
– Не очаквах някой да дойде… – прошепна той едва доловимо.
– Всички питат за вас…
– Не вярвам… Хората забравят бързо.

Седнах до леглото му и за първи път започнахме да говорим. Разказа ми за жена си, която починала преди двадесет години; за сина си Георги, който заминал за Германия и оттогава не се обаждал; за това как всеки ден идвал в кафенето, за да не полудее от тишината у дома.

– Защо никога не говорихте с никого? – попитах го тихо.
– Защото хората гледат, но не виждат… Всеки е зает със своите грижи. А аз… аз просто чаках някой да ме попита как съм.

Излязох от болницата със сълзи в очите. Върнах се в кафенето и разказах на Даниела и на редовните ни клиенти за бай Стефан. Всички бяха изненадани – някои дори се разплакаха. Оказа се, че всеки има своята болка, но рядко питаме другите за тяхната.

След месец бай Стефан почина. На погребението му бяхме само аз, баба Пенка и един непознат мъж – оказа се синът му Георги, който бе дошъл от Германия само заради смъртта на баща си. След церемонията седнахме тримата на една пейка до гробището.

– Не знаех, че баща ми е бил толкова самотен – каза Георги със сълзи в очите.
– Понякога най-много боли това, което не казваме навреме – отвърнах аз.

Върнах се в кафенето и сложих снимка на бай Стефан на любимото му място до прозореца. Оттогава всеки ден някой оставя по едно цвете или запалва свещичка там. И аз вече питам хората как са – не само от учтивост, а защото знам колко много може да значи един прост въпрос.

Понякога вечер сядам сама до прозореца и си мисля: Колко ли още хора като бай Стефан минават през живота ни незабелязано? Колко често пропускаме да видим болката зад мълчанието? А ти… кога за последно попита някого как наистина е?