Останах до късно: История за бягство и неуважение

„Пак ли ще се прибираш по тъмно, Мария?“ – гласът на шефката ми, г-жа Димитрова, проряза тишината в офиса. Беше почти девет вечерта, а аз все още се взирах в екрана, уж довършвайки отчета за месеца. Усмихнах се извинително, без да вдигам поглед. „Само още малко, госпожо…“ – промълвих, макар че истината беше друга. Не бързах за никъде. Домът ми отдавна не беше пристан, а поле на битка, в която винаги губех.

Станах от стола и погледнах през прозореца към светлините на София. Спомних си първите години с Петър – съпругът ми. Тогава домът ни ухаеше на топла баница и смях. Сега ухаеше на студена супа и неизречени думи. Петър се беше променил – или може би аз се бях променила? Вече не ме питаше как съм, не ме прегръщаше, не забелязваше умората в очите ми. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в спорове за дреболии.

„Мария, ще останеш ли още? Мога да ти помогна с таблиците.“ – колежката ми Ива се наведе над бюрото ми с усмивка. Приех помощта ѝ с благодарност – не защото имах нужда, а защото не исках да съм сама. В офиса поне някой ме чуваше. Понякога дори се смяхме заедно на глупави шеги или обсъждахме кой какво ще готви у дома. Аз винаги премълчавах.

Когато най-накрая тръгнах към вкъщи, улиците вече бяха пусти. Вратата на апартамента скърцаше познато, а Петър седеше на масата с чаша ракия и вестник. Не ме погледна. „Къде беше пак? Знаеш ли колко е часът?“ – попита сухо. „Работа имаше…“, отвърнах тихо и се заех да топля вечерята. Той не каза нищо повече. Ядохме мълчаливо.

Вечерта легнах до него, но между нас имаше пропаст. Взирах се в тавана и се чудех кога спряхме да си говорим истински. Кога започнах да се страхувам от собственото си жилище? На сутринта станах рано и отново избягах – този път под претекст, че имам важна среща.

Дните се нижеха еднакви – работа до късно, помощ на колеги, усмивки за чуждите проблеми и празнота у дома. Майка ми звънеше често: „Марийче, всичко наред ли е? Петър добре ли е?“ Лъжах я: „Да, мамо, всичко е наред.“ Не исках да я тревожа.

Една вечер Ива ме покани на кафе след работа. Седнахме в малкото кафене до офиса и тя ме погледна право в очите: „Мария, защо никога не говориш за Петър? Щастлива ли си?“ Не знаех какво да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи. „Не знам…“, прошепнах. „Понякога ми се струва, че съм невидима у дома.“

Ива стисна ръката ми: „Заслужаваш повече.“

Тези думи кънтяха в главата ми цяла нощ. На следващия ден реших да поговоря с Петър. Прибрах се по-рано, приготвих любимата му мусака и го изчаках да се върне от работа. Когато влезе, го посрещнах с усмивка: „Можем ли да поговорим?“

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Петре… Чувствам се самотна. Имам нужда да ме чуеш, да ме видиш… – започнах плахо.
– Пак ли ще започваш с тези глупости? – прекъсна ме той раздразнено. – Все ти нещо не си доволна!
– Не е така… Просто… липсваш ми.
– Ако толкова не ти харесва тук, знаеш къде е вратата.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Станах и излязох на балкона, за да не види колко ме боли.

На следващия ден останах още по-дълго в офиса. Не защото имаше работа – просто не можех да понеса мисълта за празния дом и студения поглед на Петър. Колегите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Мария май има проблеми у дома…“ Не им се сърдех – може би бяха прави.

Седмица по-късно майка ми дойде неочаквано на гости. Видя умореното ми лице и разбра всичко без думи.
– Дете мое, животът е кратък. Не стой там, където не те обичат.

Думите ѝ пробиха бронята ми. За първи път си позволих да помисля: ами ако заслужавам повече? Ами ако животът ми може да бъде различен?

Сега стоя сама в тъмния офис и пиша тези редове. Не знам какво ще стане утре – дали ще намеря сили да променя живота си или пак ще избягам зад работата и чуждите проблеми.

Но питам вас: Колко дълго човек трябва да търпи безразличието? Кога идва моментът да поискаш повече за себе си?