Остави семейството си заради мен, но накрая остана сам – изповедта на една любовница

– Не мога повече, Мария! – гласът му трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. – Не издържам да живея в лъжа.

Това бяха думите, които промениха живота ми завинаги. Седяхме в малкото ми жилище в Люлин, а навън валеше ситен дъжд. Беше късна есен, листата по дърветата вече бяха поръждясали, а въздухът миришеше на мокра земя и тъга. Тогава още не знаех, че тази вечер ще бъде началото на края – не само за неговото семейство, но и за моята невинност.

Казвам се Мария. Бях на 29, когато срещнах Петър – висок, с посребрени слепоочия и онзи особен поглед на човек, който е видял много. Работехме заедно в една счетоводна къща в центъра на София. Той беше мой началник, но много повече – човекът, който ме караше да се чувствам жива. В началото всичко беше невинно: обеди в близкото бистро, шеги по време на работа, тайни погледи. После започнаха вечерите след работа, когато оставахме сами в офиса под предлог, че има спешен отчет.

Знаех, че е женен. Знаех и че има две деца – момче и момиче, близнаци на 6 години. Жена му, Елена, беше учителка по литература в 134-то училище. Бях я виждала веднъж – красива жена с уморени очи и топла усмивка. Петър рядко говореше за нея, но когато го правеше, в гласа му се усещаше някаква горчивина.

– Не сме щастливи от години – казваше ми той. – Живеем като съквартиранти. Само децата ни държат заедно.

Вярвах му. Или поне така ми се искаше да вярвам. Любовта ни беше като пожар – всепоглъщаща, опасна и невъзможна за контролиране. Когато Елена разбра за нас, светът им се срина. Беше открила съобщенията ни в телефона му. След това последваха седмици на скандали у тях, а при мен – безсънни нощи и вина.

Една вечер Петър дойде при мен с куфар в ръка.

– Напуснах ги – прошепна той. – Не можех повече да ги лъжа.

Тогава си мислех, че това е началото на нашето щастие. Но истината беше друга.

Първите месеци бяха като меден месец – пътувахме до Пловдив през уикендите, разхождахме се по Витоша, смеехме се до късно вечерта. Но постепенно сянката на миналото започна да тегне над нас. Петър все по-често замълчаваше, гледаше през прозореца и въздишаше тежко.

– Мислиш ли за тях? – питах го аз една вечер.
– Всеки ден – отвърна той тихо.

Децата му не искаха да говорят с него. Елена беше категорична: „Докато си с нея, няма да ги видиш.“ Петър страдаше мълчаливо. Опитвах се да го утеша, но усещах как между нас расте невидима стена.

Майка ми не можеше да приеме връзката ни.

– Как можа да разрушиш семейство? – крещеше ми тя по телефона. – Как ще живееш с тази вина?

Приятелките ми се отдръпнаха една по една. Останах сама с Петър и неговите призраци.

Годините минаваха. Петър остаря пред очите ми – косата му побеля, а ръцете му трепереха сутрин над чашата кафе. Аз също се промених – станах по-затворена, по-несигурна в себе си. Никога не успяхме да имаме деца – може би съдбата ни наказваше за греха ни.

Понякога го чувах нощем да плаче тихо. Мислеше си, че спя.

– Съжалявам… – шепнеше той в тъмното. – Прости ми…

Веднъж го попитах:
– Ако можеше да върнеш времето назад, би ли избрал мен?
Той ме погледна дълго и каза:
– Не знам… Може би трябваше да остана при тях…

Тези думи ме убиха повече от всичко друго.

Днес сме двама стари хора в малък апартамент в „Надежда“. Децата му са вече големи – не искат да го виждат. Елена се омъжи повторно и изглежда щастлива на снимките във Фейсбук. А аз… аз все още се чудя дали любовта ни си е струвала цената.

Понякога излизам на балкона и гледам към панелните блокове отсреща. Чувам детски смях от някой двор и се питам: „Колко семейства са разбити заради такива като мен?“

Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли избрали любовта или семейството? Има ли прошка за хора като мен?