От приятели до врагове: Сватба, която разкъса семейството ми

– Не мога да повярвам, че го правиш, Мария! – гласът на Таня трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в хола ми, между нас – масата с недопитото кафе и разпилените покани за сватбата на нашите деца.

В този момент времето спря. Дъщеря ми Елица беше горе, плачеше в стаята си, а синът на Таня – Калоян, се беше заключил в колата си пред блока. Две семейства, преплетени от години приятелство, сега бяха на ръба на разпада.

Всичко започна толкова красиво. Таня и аз се познавахме още от детската градина в Пловдив. Заедно минахме през първите любови, първите разочарования, заедно завършихме университета и заедно родихме децата си – почти по едно и също време. Винаги си мечтаехме, че един ден Елица и Калоян ще се влюбят. И когато това стана, сякаш съдбата ни се усмихна.

Но съдбата обича да си прави шеги.

Първият знак за буря дойде още при подготовката за сватбата. Таня настояваше всичко да бъде по стар български обичай – с кумове от тяхната страна, с народни носии и жива музика. Аз исках нещо по-семпло, по-модерно – малка церемония в градината на вилата ни край Асеновград, само с най-близките хора. Елица подкрепяше мен, Калоян – майка си.

– Това е нашият ден! – извика Елица една вечер, когато спорът прерасна в крясъци. – Не искам да танцувам право хоро пред хора, които дори не познавам!
– А аз не искам да се чувствам като гост на собствената си сватба! – отвърна Калоян.

Таня ме изгледа с онзи поглед, който познавах от години – когато нещо не ставаше по нейното.
– Ти я настройваш срещу нас! – прошепна тя ядосано.
– Не е вярно! Просто я слушам. Тя е вече голяма.
– Голяма? На двадесет и три? Ти си забравила какво е да уважаваш родителите си!

От този момент нататък всичко тръгна надолу. Всяка дреболия ставаше повод за скандал – изборът на ресторант, музиката, дори тортата. Майка ми се намеси:
– Мария, не позволявай на Таня да ти диктува! Това е твоята дъщеря!

Свекърът на Калоян пък заяви:
– Ако няма гайди и хора, аз няма да стъпя на тази сватба!

Скоро разговорите между мен и Таня станаха студени и кратки. Децата ни спряха да говорят един с друг за бъдещето си – говореха само за проблемите. Елица отслабна, очите ѝ потъмняха от безсънни нощи. Калоян започна да излиза с приятели до късно и да се прибира мълчалив.

Една вечер Елица дойде при мен със зачервени очи:
– Мамо, мисля да отменим сватбата.
– Какво?!
– Не мога повече… Всички се карат заради нас. Не искам така да започва животът ни.

Сърцето ми се сви. Толкова години мечти… За какво? За да ги видя нещастни?

Опитах се да говоря с Таня. Поканих я на кафе у дома, мислех си, че ще намерим компромис. Но тя дойде въоръжена със списък с изисквания:
– Или ще направим сватбата както трябва, или няма да има сватба!
– Таня, моля те… Това са нашите деца…
– Не! Това е нашето семейство! Аз няма да позволя синът ми да бъде унижен!

В този момент разбрах – приятелството ни е приключило.

Денят на сватбата наближаваше. Никой не беше щастлив. Дори времето сякаш беше против нас – валеше проливен дъжд. В последния момент Елица и Калоян решиха да избягат заедно и да се оженят само с двама свидетели в гражданското.

Когато разбрахме, Таня ме обвини:
– Ти ги подучи! Ти развали всичко!
– Не съм аз! Те са възрастни хора!
– Никога няма да ти простя!

Сватбата мина без нито един родител. След това месеци наред не говорихме с Таня. Децата ни се преместиха в София и рядко се връщаха у дома. Всяка вечер гледах снимките от детството им и се питах: къде сбъркахме?

Майка ми казваше:
– Мария, остави ги да живеят живота си! Но аз не можех да простя на себе си, че позволих приятелството ни с Таня да умре така грозно.

Днес минаха две години от онази сватба. Елица и Калоян са щастливи заедно, но между нашите семейства има стена от мълчание. Понякога срещам Таня на пазара – тя ме подминава като непозната.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Можех ли да направя нещо различно? И дали някога ще можем пак да седнем заедно на една маса?

Какво мислите вие? Кой трябваше да отстъпи? Има ли прошка след такава рана?