Отказах да гледам внучката си – сега семейството ми е разединено

– Мария, не мога да повярвам, че точно ти ще ми го причиниш! – гласът на снаха ми София трепереше от яд, докато стоеше на прага на кухнята ми. В ръцете ѝ беше малката Ани, едва на две години, с големи кафяви очи, които ме гледаха с недоумение.

В този момент сякаш времето спря. Чувах само ускорения си пулс и думите ѝ, които се забиваха като игли в сърцето ми. Бях свикнала да съм стълбът на това семейство – винаги готова да помогна, да сготвя, да изгладя, да изслушам. Но тази година беше различна. След като най-малкият ми син, Петър, се ожени и се изнесе, реших, че е време да помисля за себе си. Започнах малък бизнес у дома – шиех ръчно чанти и ги продавах онлайн. За първи път от години имах нещо свое.

– София, моля те, не ме разбирай погрешно – опитах се да запазя гласа си спокоен. – Просто… имам нужда от време за себе си. Не мога всеки ден да гледам Ани.

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ отнела най-скъпото. – Значи работата ти е по-важна от внучката ти? Знаеш ли колко е трудно за Марко в новата работа? А аз… аз съм на ръба! – гласът ѝ се пречупи.

В този момент влезе Марко – моят по-малък син. Лицето му беше напрегнато, а очите – уморени. – Мамо, София има право. Ти винаги си била до нас. Какво се промени?

Погледнах ги и усетих как гневът и болката се смесват в мен. Какво се промени ли? Всичко! Години наред бях майка, съпруга, домакиня, баба… А къде бях аз? Кога някой ме попита какво искам?

– Промени се това, че искам да бъда и Мария, не само мама и баба – казах тихо.

Тишината беше тежка. София избухна в сълзи и излезе с Ани на ръце. Марко ме погледна с разочарование и последва жена си.

Останах сама в кухнята. Ръцете ми трепереха. В този момент телефонът ми изписука – съобщение от сестра ми Даниела: „Чух какво е станало. Не се притеснявай, права си.“

Но дали бях права? В следващите дни телефонът ми не спираше да звъни – свекървата на София ме нарече егоистка; братовчедка ми Катя каза, че днешните баби са разглезени; дори съседката леля Пенка ме гледаше укорително през оградата.

Вечерта седнах пред шевната машина и се опитах да работя, но мислите ми бяха другаде. Спомних си как майка ми гледаше моите деца без да се оплаква. Но тя никога не работеше, нямаше мечти извън дома. Аз не исках това за себе си.

На следващата сутрин Марко дойде сам. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Мамо… София не може да ти прости. Казва, че си я предала.

– А ти? – попитах го тихо.

Той въздъхна тежко. – Не знам. Свикнали сме ти винаги да си тук за нас. Сега… сякаш ни липсваш.

– Аз съм тук – прошепнах. – Просто вече не мога да бъда всичко за всички.

Той кимна и си тръгна. След него остана празнота.

Седмици наред никой не ми се обаждаше. Не виждах Ани. Снимките ѝ стояха по рафтовете като укор. Бизнесът вървеше добре, но радостта беше изчезнала.

Една вечер чух познато почукване по прозореца – беше Петър, големият ми син.

– Мамо, какво става? Защо всички са скарани?

Разказах му всичко през сълзи. Той ме прегърна силно.

– Ти имаш право на свой живот! Но трябва да говориш с тях. Семейството е най-важно.

На следващия ден поканих Марко и София на вечеря. Приготвих любимата им мусака и салата шопска – както едно време.

София дойде намръщена, Ани се криеше зад крака ѝ.

– Знам, че ви разочаровах – започнах аз. – Но моля ви, опитайте се да ме разберете. Обичам ви всички, но имам нужда от време за себе си. Мога да помагам понякога, но не всеки ден.

София избухна:
– А ако всички баби мислеха така? Как ще оцелеем ние младите?

Погледнах я със сълзи в очите:
– Ако всички баби забравят себе си, кой ще ги помни после?

Марко хвана ръката ѝ:
– София… може би трябва да потърсим детска градина или помощник.

Тя ме изгледа дълго и накрая кимна неохотно:
– Ще опитаме… Но ми е трудно да приема.

Вечерта Ани дойде при мен и ме прегърна:
– Бабо, обичам те!

Сълзите ми потекоха свободно. Знаех, че няма връщане назад – вече никога няма да бъда онази баба, която жертва всичко без дума на оплакване. Но може би така е по-добре за всички ни.

Понякога се питам: Кога жените ще спрат да бъдат просто „баби“ и ще започнат да бъдат хора със свои мечти? Дали някога ще ни разберат?