Отмъщението на баба Станка: История за гордост, прошка и неочакван обрат

– Какво чакате, бабо? – гласът на Мария, младата продавачка в кварталния магазин, прониза тишината като нож. Стоях пред щанда с хляба, ръцете ми трепереха леко, а зад мен вече се беше образувала опашка. – Ако не можете да изберете, да помогна ли? – продължи тя с онзи високомерен тон, който ме караше да се чувствам като дете, което не си е написало домашното.

– Не съм глуха, момиче – отвърнах тихо, но гласът ми прозвуча по-слабо, отколкото исках. Усетих как бузите ми пламват. Хората зад мен започнаха да мърморят. „Айде бе, бабо!“, „Цял ден ще я чакаме!“ – чух някой да казва. Сърцето ми се сви. В този момент се заклех, че няма да оставя това така.

Казвам се Станка Георгиева. На 74 години съм и цял живот съм работила като учителка по литература в Пловдив. Винаги съм вярвала в доброто възпитание и уважението към възрастните хора. Но този ден Мария ме унижи пред целия квартал. Не можех да го преглътна.

Вечерта седях сама в кухнята си, гледах през прозореца към осветените прозорци на съседите и усещах как гневът ме разяжда отвътре. „Ще видиш ти, момиче!“, казах си. Реших да ѝ върна тъпкано. Не знаех още как, но бях сигурна, че ще намеря начин.

На следващия ден отидох в магазина по-рано от обикновено. Мария беше сама зад щанда. Усмихнах ѝ се фалшиво и започнах да задавам най-сложните въпроси за всяка стока: „Този кашкавал от краве или овче мляко е?“, „Колко дни е пресен този хляб?“, „А доматите откъде са?“. Видях как лицето ѝ се изопва, а очите ѝ започват да хвърлят мълнии.

– Бабо Станке, ако може по-бързо… – прошепна тя през зъби.

– Аз съм клиентка като всички останали! – отвърнах високо, така че всички да чуят.

Следващите дни продължих с „отмъщението“ си. Разказвах на всички съседи как Мария се държи грубо с възрастните хора. Дори написах жалба до управителя на магазина. Чувах как хората започват да я избягват, а тя все по-често стоеше сама зад щанда.

Една вечер синът ми Петър дойде на гости. Видя ме разстроена и попита:

– Мамо, какво става с теб? Не си себе си напоследък.

Разказах му всичко. Той ме погледна дълго и каза:

– Знаеш ли, понякога хората са груби не защото са лоши, а защото им е трудно. Може би тази Мария има свои проблеми.

Не исках да го слушам. Бях убедена, че тя заслужава всичко, което ѝ причинявам.

Но една сутрин, докато минавах покрай магазина, видях Мария седнала на стъпалата пред входа. Плачеше безутешно. За миг се поколебах дали да я подмина, но нещо в мен ме спря.

– Какво има, момиче? – попитах я тихо.

Тя ме погледна с насълзени очи:

– Извинявайте за онзи ден… Много ми е тежко напоследък. Майка ми е болна и трябва сама да се грижа за нея и за малката си дъщеря… Понякога просто не издържам.

Седнах до нея и за първи път усетих болката ѝ. Всички мои усилия да ѝ отмъстя изведнъж ми се сториха дребнави и безсмислени.

– Знаеш ли, Мария – казах ѝ след малко мълчание – понякога забравяме колко тежък може да бъде животът за другите. Аз също не съм безгрешна.

Тя кимна и избърса сълзите си.

– Благодаря ви, бабо Станке… Никой досега не ме е питал как съм.

В този момент разбрах колко лесно е да нараниш някого, когато си наранен самият ти. И колко трудно е да простиш – на другия и на себе си.

Сега всеки път, когато влизам в магазина, Мария ме поздравява с усмивка. Понякога си говорим за книги или за живота. А аз се опитвам да бъда по-добра – към нея и към себе си.

Понякога се питам: Дали отмъщението носи удовлетворение или само още повече болка? Може би истинската сила е в прошката… Как мислите вие?