Първата ми среща с бъдещата свекърва – вечерта, която преобърна всичко

– Моля те, не забравяй да си свалиш обувките – прошепна ми Даниел още на прага, докато майка му ни гледаше с онзи втренчен поглед, който не търпи възражение. Въздухът в панелния апартамент в Люлин беше наситен с миризма на печено пиле и нещо по-остро – напрежение, което можеш да режеш с нож.

– Добре дошла, Мария – каза тя, без да се усмихне. – Надявам се, че обичаш домашна храна.

– Благодаря, госпожо Петрова. Обожавам домашната кухня – отвърнах, опитвайки се да прозвуча уверено, макар че ръцете ми трепереха.

Даниел ме хвана за ръка, но майка му го стрелна с поглед. Баща му седеше мълчаливо пред телевизора, където вървеше някакъв стар български филм. На масата вече бяха сложени салати, ракия и хляб. Всичко изглеждаше подредено до последния детайл, но атмосферата беше като пред буря.

– Даниел ми каза, че работиш в рекламна агенция – започна тя, докато сипваше супа. – Това сигурно е много… динамично. Но дали е стабилно? Знаеш ли, тук ценим сигурността.

– Да, работата ми е динамична, но се старая да давам най-доброто от себе си – казах и се усмихнах плахо.

– А готвиш ли? – попита тя рязко. – Защото моят син е свикнал на домашна храна.

– Готвя, когато имам време… – започнах аз, но тя вече беше насочила вниманието си към Даниел.

– Не забравяй кой ти е гладил ризите досега – каза му тя с лека усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Даниел смутено отпусна ръката ми. Усетих как бузите ми пламват. Опитах се да се съсредоточа върху супата, но всяка лъжица тежеше като камък.

– Мария е много способна – намеси се баща му най-сетне. – Видях я по телевизията миналата седмица. Рекламата с кучето беше страхотна.

Майка му го изгледа така, сякаш е издал някаква семейна тайна.

– Не всичко, което се показва по телевизията, е истинско – каза тя тихо.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Тя излезе в коридора и затвори вратата след себе си. В стаята настъпи неловко мълчание.

– Не ѝ обръщай внимание – прошепна Даниел. – Просто ѝ трябва време.

Но аз вече усещах как сърцето ми се свива. Спомних си думите на майка ми: „Всяко семейство си има своите тайни и болки.“

Когато свекърва ми се върна, очите ѝ бяха зачервени. Седна тежко и започна да реже хляба с такава сила, че ножът скърцаше по дъската.

– Извинете ме – каза тя. – Просто… днес не е лесен ден за мен.

– Мога ли да помогна с нещо? – попитах тихо.

Тя ме погледна за първи път истински. В очите ѝ проблесна болка.

– Ако можеш да върнеш времето назад… – прошепна тя и отново наведе глава.

Даниел стисна устни и избяга в кухнята под предлог да донесе още салата. Останах насаме със свекърва си и баща му.

– Знаеш ли, Мария – започна той тихо, – понякога хората не са това, което изглеждат. Понякога болката ги прави остри и недоверчиви.

Погледнах жената срещу мен и за първи път я видях не като враг, а като човек със свои рани. В този миг вратата на кухнята се отвори и Даниел се върна с пълна чиния.

– Мамо, стига вече! – избухна той изведнъж. – Не можеш цял живот да държиш всички на разстояние!

Тя го изгледа гневно:

– Не разбираш! Ти не знаеш какво е да загубиш всичко за една нощ!

В стаята настъпи тишина. Аз едва дишах. Баща му стана и излезе на балкона.

– Какво се е случило? – попитах тихо.

Тя ме погледна дълго и най-накрая прошепна:

– Преди години загубихме сестрата на Даниел. Беше катастрофа… Оттогава нищо не е същото.

Сълзите напълниха очите ѝ. Даниел седеше мълчаливо до мен и стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Мислех си, че ако държа всичко под контрол… ако не допускам никого близо… няма да боли толкова много – каза тя през сълзи.

В този момент разбрах колко дълбоки са раните в това семейство. И колко трудно ще бъде да стана част от него.

Обядът завърши в мълчание. Когато си тръгвахме, тя ме прегърна за първи път:

– Благодаря ти, че опита да ме разбереш.

На излизане Даниел ме попита:

– Сигурна ли си, че искаш това?

Погледнах го в очите и прошепнах:

– Любовта ни ще издържи ли на тази буря? Може ли човек да излекува чуждите рани със собствената си обич?