Пътят към себе си: Историята на една жена, останала сама в сянката на миналото

„Мамо, защо татко не се връща?“ – гласът на малкия Сашко проряза тишината в кухнята, докато аз отчаяно се опитвах да запаля старата печка с влажни дърва. Вече беше трета седмица, откакто Димитър си тръгна. Не каза нищо – просто една сутрин го нямаше. Остави само бележка: „Не мога повече. Извинявай.“

Погледнах Сашко и сестра му Мария, които седяха прегърнати на дивана, увити в едно старо одеяло. Очите им бяха пълни със страх и неразбиране. „Ще се оправим, милички. Аз съм тук.“ – казах, но гласът ми прозвуча по-слабо, отколкото исках.

Когато Димитър настоя да се преместим в тази стара къща на село, вярвах, че това ще е ново начало. В града не ни вървеше – той беше без работа, аз чистех по домовете. „На село ще е по-лесно – ще гледаме животни, ще садим зеленчуци, ще сме заедно“, казваше той. А аз… Аз винаги слушах. Така ме беше учила майка ми – жената трябва да следва мъжа си.

Но още първата зима тук беше тежка. Къщата течеше, прозорците тракаха при всеки вятър, а парите свършиха бързо. Димитър ставаше все по-нервен, започна да пие повече. Вечерите ни минаваха в мълчание или караници. „Ти си виновна! Ако беше по-умна, ако можеше да работиш нещо друго…“ – думите му още кънтят в ушите ми.

След като си тръгна, селото се обърна срещу мен. „Мъжът ти те заряза!“, шепнеха жените на площада. Никой не ми предложи помощ. Само баба Пенка от съседната къща понякога ми носеше по някоя топла питка или буркан лютеница. „Дръж се, мило момиче. Мъжете идват и си отиват, но децата са твоята сила“, казваше тя.

Една вечер токът спря. Навън виеше буря, а децата плачеха от страх. Седнах до тях и ги прегърнах силно. „Ще разкажа приказка“, прошепнах и започнах да измислям история за смела майка и нейните деца, които побеждават чудовища в тъмното. Докато говорех, усещах как сълзите ми се стичат по бузите.

На следващия ден реших да потърся работа в близкия град. Оставих децата при баба Пенка и тръгнах пеша през калните пътища до автогарата. В автобуса хората ме гледаха с любопитство и съжаление. В града никой не искаше да наеме жена без опит и с две малки деца. „Извинявайте, но търсим по-млади“, чух няколко пъти.

Върнах се вкъщи със свито сърце и празни ръце. Сашко ме посрещна с въпроса: „Мамо, донесе ли нещо за ядене?“ Сгуших го в себе си и му обещах, че утре ще бъде по-добре.

С времето започнах да продавам яйца и зеленчуци на пазара в селото. Печалбата беше нищожна, но поне имахме хляб и картофи за вечеря. Мария помагаше – носеше кошницата с яйца и се усмихваше на хората. „Мамо, ще станем богати!“, казваше тя с детския си оптимизъм.

Една сутрин Димитър се появи пред къщата – слаб, небръснат, с празен поглед. „Искам да видя децата“, каза тихо. Не го пуснах вътре. „Ти ги изостави!“, изкрещях през сълзи. Той стоя на прага няколко минути и после си тръгна завинаги.

Селото продължаваше да ме гледа като прокажена. На Великден никой не ни покани на трапезата си. Децата питаха защо сме сами. „Защото сме различни“, отговарях им аз.

Годините минаваха бавно. Научих се да цепя дърва, да ремонтирам покрива сама, да се справям с всичко онова, което преди смятах за „мъжка работа“. Но най-трудното беше самотата – тежеше ми като камък на гърдите всяка вечер.

Понякога се питах дали не сбърках, че останах тук. Можех да се върна при родителите си в града, но гордостта не ми позволи. Исках децата ми да видят, че майка им може да се справи.

Мария порасна и замина да учи във Варна. Сашко остана при мен още няколко години, после и той тръгна по своя път. Къщата опустя – само аз и спомените за един живот, който никога не стана такъв, какъвто мечтаех.

Сега седя на прага и гледам залеза над полето. Питам се: струваше ли си всичко това? Можех ли да избера друг път? Или съдбата винаги ни връща там, откъдето сме тръгнали?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да останете или щяхте да избягате?