Пет години носех цялата тежест – днес за първи път поисках помощ от мъжа си

– Петя, пак ли ще се караме за пари? – гласът на Стефан беше по-остър от всякога, а очите му – студени като зимна утрин в Перник.

Стоях срещу него, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиха в дланите. Вече пет години аз плащах сметките, купувах храната, покривах вноските по кредита за апартамента. Стефан все обещаваше, че ще намери работа, че времената са трудни, че „няма смисъл да се хваща на какво да е“. Вярвах му. Обичах го. Но днес, когато за първи път поисках от него помощ – нещо дребно, само да плати тока този месец – видях в очите му нещо ново. Нещо, което ме изплаши повече от празния ни хладилник.

– Не искам да се караме, Стефане. Просто… не мога повече сама. Уморих се – гласът ми трепереше, а сълзите напираха зад клепачите ми.

Той се обърна рязко и излезе на балкона. Запали цигара и дълго гледа към сивите блокове отсреща. Знаех какво мисли – че го обвинявам, че не е достатъчно добър. Но аз не исках да го нараня. Исках само да не се чувствам сама в този брак.

Вечерта беше тежка. Седнахме на масата без да си говорим. Дъщеря ни Мария се опита да разведри обстановката:

– Мамо, утре ще имаме изложба в училище! Ще дойдеш ли?

– Разбира се, слънце – усмихнах й се насила.

Стефан мълчеше. След вечеря той излезе без дума и се прибра късно през нощта. Легнах сама, слушайки как дъждът барабани по прозореца. Спомних си първите ни години заедно – как мечтаехме за дом, за семейство, за щастие. Кога всичко се обърка?

На следващия ден получих обаждане от майка ми:

– Петя, пак ли ти плащаш всичко? Не може така! Мъжът трябва да е опората!

– Мамо, моля те… Не ми е лесно.

– Не ти е лесно, защото си позволила! Ако беше на мястото на баща ти, досега да е излязъл и да е намерил работа! – гласът й беше твърд като камък.

Затворих телефона и се разплаках. Не исках да чувам повече упреци. Исках само разбиране.

Вечерта Стефан се прибра по-рано от обикновено. Беше мълчалив, но този път не избяга на балкона.

– Петя… – започна той тихо. – Знам, че не съм това, което искаше. Знам, че ти тежа.

– Не ми тежиш ти – прошепнах. – Тежи ми това, че не сме заедно в трудностите. Че все аз трябва да съм силната.

Той седна до мен и хвана ръката ми.

– Опитах… Наистина опитах да намеря работа. Но все ме връщат – младите ги взимат навсякъде. Аз съм на 43 и никой не ме иска.

– Защо не ми каза? Защо трябваше да нося всичко сама?

– Срам ме беше… Мъж трябва да издържа семейството си.

– А жена му? Тя няма ли право да бъде слаба понякога?

Той замълча. В този миг между нас стоеше цяла пропаст от неизказани думи и страхове.

Дните минаваха в напрежение. Аз работех по две смени в магазина, а Стефан все по-често излизаше рано сутрин „да търси работа“. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание и недоизказани упреци.

Една вечер Мария донесе вкъщи рисунка: трима души държат ръце и над тях грее слънце.

– Това сме ние! – каза тя гордо.

Погледнах рисунката и усетих как гърлото ми се свива от болка. Дали наистина още сме семейство? Или само играем роли пред детето си?

Седмица по-късно Стефан дойде при мен с треперещи ръце:

– Намерих работа… В склад на „Кауфланд“. Не е много, но ще помагам с каквото мога.

Погледнах го дълго. Видях в очите му страх и надежда едновременно.

– Благодаря ти… – прошепнах.

Но вътре в мен остана празнина. Защо трябваше да стигнем до ръба, за да се променим? Защо любовта ни се оказа толкова крехка пред лицето на ежедневните битки?

Сега седя сама на балкона и гледам как светлините на града трепкат в нощта. Питам се: колко още ще издържи нашият брак? Дали някога ще бъдем отново истинско семейство или просто ще продължим да живеем един до друг като непознати?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте носили всичко сами?