Писмата, които промениха всичко: Истината за баща ми

– Защо никога не ми каза истината, мамо? – прошепнах в празната стая, докато държах в ръцете си пожълтелите писма. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз усещах как гърлото ми се стяга от сълзи и гняв. Беше обикновен следобед, в който реших да разчистя гардероба след смъртта на майка ми. Не очаквах, че ще намеря нещо повече от стари пуловери и безсмислени сувенири. Но на дъното, под купчина дрехи, открих картонена кутия, която миришеше на прах, спомени и нещо болезнено познато.

Винаги съм вярвала, че баща ми ни е изоставил. Така ми беше казвала мама – че една сутрин просто си е тръгнал и никога не се е обърнал назад. Години наред носех тази болка в себе си, усещах я като тежест в гърдите си всеки път, когато виждах бащи да държат децата си за ръка в парка. „Той не те заслужава,“ казваше мама. „Ти си силна, нямаш нужда от него.“ И аз ѝ вярвах. Какво друго можех да направя?

Сега, седнала на пода сред разхвърляните дрехи, държах в ръцете си писма – десетки писма, всички адресирани до мен. Почеркът беше неразпознаваем за мен, но името – моето име – беше изписано с такава нежност, че ръцете ми затрепериха. Започнах да чета.

„Мила Ива, днес пак мислех за теб. Надявам се, че си здрава и щастлива…“

Сълзите ми капеха върху хартията. Във всяко писмо баща ми разказваше за живота си – как се е преместил в Пловдив заради работа, как е искал да ме види на рождения ми ден, как е изпращал подаръци, които никога не съм получавала. В едно от писмата пишеше: „Майка ти не ми позволява да те виждам, но аз никога няма да спра да те обичам.“

Светът ми се срина. Всичко, което знаех за себе си и за семейството си, се оказа лъжа. Мама беше скрила истината от мен през целия ми живот. Защо? От ревност? От страх? Или просто защото беше твърде горда да признае, че е сгрешила?

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени – как съм плакала като дете, защото всички други имаха татковци на родителските срещи; как съм се опитвала да си представя лицето му; как съм мразела този човек, когото никога не съм познавала.

На следващия ден се обадих на леля Мария – сестрата на мама. Гласът ѝ трепереше по телефона.
– Лельо, защо мама не ми каза истината за татко?
Настъпи дълга пауза.
– Иве… тя много те обичаше. Мислеше, че така ще те предпази от разочарование. Не искаше да страдаш.
– Но аз страдах! – извиках през сълзи. – Страдах цял живот!
– Знам, мило дете… Знам.

След този разговор реших да намеря баща си. Започнах да търся във Фейсбук, рових в стари телефонни указатели, питах съседи от блока ни в Люлин дали помнят нещо за него. След седмица намерих телефонен номер.

Сърцето ми биеше лудо, когато набрах номера.
– Ало?
Гласът беше дрезгав и уморен.
– Здравейте… Казвам се Ива… Ива Петрова.
Настъпи тишина.
– Ива? – прошепна той. – Моята Ива?
Заплаках.

Срещнахме се в малко кафене до Централна гара. Беше остарял, с побелели коси и уморени очи. Но когато ме прегърна, усетих топлина, която никога не бях изпитвала.
– Прости ми – каза той тихо. – Опитвах се… Опитвах се толкова години…
– Не ти има какво да прощавам – отвърнах аз. – Просто искам истината.

Разказа ми всичко – как са се карали с мама след моята първа година; как тя го е изгонила след една ужасна кавга; как е опитвал да ме вижда, но тя винаги го е отблъсквала; как е писал писма и е изпращал подаръци, които никога не са стигнали до мен.

Върнах се у дома с чувство на празнота и гняв към майка ми. Но и с облекчение – най-после знаех истината. Сега трябваше да реша дали мога да простя на майка си за това, което ми е причинила. Дали мога да простя на себе си за годините омраза към човек, който само ме е обичал отдалеч.

Понякога се чудя: колко ли още семейства крият такива тайни? Колко деца растат с грешната представа за родителите си? Може ли истината някога да излекува раните от лъжите?

„Ако можехте да изберете – бихте ли предпочели болезнената истина или утешителната лъжа?“