Под един покрив: История за срама, борбата и победите на една българска майка

– Мамо, пак ли няма ток? – гласът на дъщеря ми Виктория трепери в тъмното. Стоим прегърнати на стария диван, а навън вятърът блъска прозорците на къщата ни в края на селото. Вече трети ден сме без електричество, защото не успях да платя сметката навреме.

– Ще се оправим, Вики. Обещавам ти – прошепвам, макар че сама не вярвам на думите си. В този момент усещам как срамът ме дави – не само пред детето ми, а и пред цялото село. Всички знаят, че мъжът ми ни изостави преди две години и оттогава съм сама. В малкото ни село хората обичат да говорят. „Мария пак не може да се оправи сама“, „Бедната ѝ дъщеря, какво ли ще стане от нея?“ – чувам ги дори когато минавам по улицата.

Преди време имах мечти – исках да стана учителка, да живея в града, да имам щастливо семейство. Но животът ми поднесе друго. След като Петър си тръгна, останах с Виктория и купища сметки, които не можех да покрия със заплатата си като продавачка в селския магазин. Майка ми и баща ми живеят на другия край на селото, но откакто се разделихме с Петър, почти не ми говорят. „Трябваше да го задържиш. Кой ще те вземе сега с дете?“ – казва майка ми всеки път, когато се видим.

Една вечер, докато приготвях супа от последните картофи, които имахме, Виктория ме попита:
– Мамо, защо татко не идва?
– Защото е зает – излъгах. Не можех да ѝ кажа истината – че баща ѝ избяга с друга жена в Пловдив и оттогава не се е обаждал нито веднъж.

Селото ни е малко – всички се познават. Когато ходя до магазина или до пощата, усещам погледите на съседките – леля Станка и баба Гина шушукат зад гърба ми. Един ден ги чух:
– Горката Мария, сама с дете… Ама и тя си е виновна.

Вечер плача тихо, за да не ме чуе Вики. Понякога се чудя дали има смисъл да се боря. Но после я виждам как спи спокойно до мен и си казвам: „За нея ще издържа всичко“.

Един ден директорката на училището ме извика:
– Мария, Виктория е много умна. Защо не я запишеш на уроци по пиано? Имаме нов учител.
– Нямам пари за това – отвърнах засрамено.
– Ще поговоря с учителя. Може да я вземе безплатно.

Това беше първият лъч светлина от много време насам. Виктория започна да ходи на уроци и засия. Вечер свиреше на старото пиано в училището и аз я слушах през прозореца – сърцето ми се пълнеше с гордост.

Но трудностите не спираха. Един ден шефката ми в магазина каза:
– Мария, трябва да намалим персонала. Извинявай…

Останах без работа. Сметките се трупаха, храната свършваше. Опитах се да намеря работа в съседното село – чистих къщи, гледах възрастни хора. Всяка стотинка броях внимателно.

Майка ми все по-често идваше да ни „помага“, но винаги с упрек:
– Ако беше по-умна, щеше да си намериш мъж! Какво ще правиш сега?
– Ще се оправя сама! – изкрещях един ден и за първи път почувствах гняв вместо срам.

Започнах да продавам домашни сладка и компоти на пазара в града. Първите седмици никой не купуваше – хората гледаха подозрително бурканчетата ми. Но една жена опита сладкото от сливи и каза:
– Това е най-вкусното сладко, което съм яла! Ще взема още три буркана.

Постепенно започнах да печеля малко повече пари. Виктория продължаваше да свири и учителят ѝ каза:
– Тя има талант! Може да кандидатства в музикалното училище във Враца.

Селото започна да гледа на мен по друг начин – вече не бях само „бедната Мария“. Хората идваха при мен за рецепти или просто да поговорим. Майка ми започна да ме уважава повече – макар че никога няма да го признае открито.

Виктория беше приета в музикалното училище и аз плаках от радост. За първи път от години почувствах надежда.

Сега вечер седим двете на дивана – вече със светнати лампи – и слушаме как Вики свири нова мелодия. Понякога още ме е страх от бъдещето, но вече знам, че мога да се справя.

Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на срама и страха? Кога ще спрем да съдим една майка само защото е сама? Какво бихте направили вие на мое място?