Под покрива от етернит: Моята българска фамилия, моят затвор

„Не викай, Мария!“, изсъска майка ми през зъби, докато баща ми тресна вратата на кухнята така, че прозорците издрънчаха. Стоях до мивката със стиснати юмруци, а в гърдите ми се блъскаше вик, който не можех да изкарам. Беше поредната вечер, в която тишината в нашия панелен апартамент в Люлин беше по-гъста от мъглата навън.

Баща ми, Георги, винаги се прибираше с тежки стъпки и мирис на ракия. Майка ми, Елена, се движеше като сянка – тиха, прегърбена, с поглед забит в пода. Аз бях на петнайсет и вече знаех: тук не се говори за чувства. Тук се мълчи. Тук се оцелява.

– Защо пак си разпиляла учебниците? – изръмжа баща ми и хвърли раницата ми на земята.
– Не съм… – прошепнах.
– Не лъжи! – гласът му беше като шамар.

Майка ми не каза нищо. Само ме погледна с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. В този момент разбрах – тя е пленница също като мен.

В нашия дом имаше правила: не се спори с баща ми, не се пита майка ми защо плаче нощем, не се говори за това, което става зад затворените врати. В училище носех усмивка като броня. Приятелките ми – Деси и Петя – често ме питаха защо никога не ги каня у нас. Лъжах ги: „Майка ми е болна“, „Баща ми работи нощна смяна“… Истината беше, че се срамувах от всичко у дома – от мухлясалите стени, от вечното напрежение, от тишината, която крещеше.

Една вечер чух как майка ми тихо ридае в банята. Сърцето ми се сви. Почуках на вратата:
– Мамо… добре ли си?
– Остави ме! – изкрещя тя и после пак замлъкна.

Тогава разбрах: тя няма да ме спаси. Ако искам да оцелея, трябва сама да намеря изход.

Започнах да пиша дневник. В него излях всичко – страха си, гнева си, мечтите си за бягство. Пишех нощем, под одеялото с фенерче, за да не ме чуят. Веднъж баща ми почти ме хвана. Скрих тетрадката под матрака и се престорих на заспала.

В училище срещнах учителката по литература – госпожа Николова. Тя беше първият възрастен човек, който ме погледна истински в очите и попита:
– Мария, добре ли си?
Почти заплаках. Но само кимнах.
– Ако имаш нужда да поговориш… – каза тя тихо.

Тези думи бяха като спасителен пояс. Започнах да оставам след часовете и да ѝ разказвам за любимите си книги. Никога не ѝ казах истината за дома си – страхувах се. Но тя усещаше болката ми.

Един ден баща ми дойде пиян по-рано от обикновено. Намери дневника ми. Прочете го на глас пред мен и майка ми:
– „Мразя този дом! Мразя баща си! Мразя тишината!“ Това ли мислиш за нас?
Стоях вцепенена. Майка ми плачеше без глас.
– Ще те изпратя при леля ти на село! – изрева той.
– По-добре там! – изкрещях за първи път в живота си.

На следващия ден събрах малко дрехи и тръгнах към автогарата. Беше студено, мъгливо утро. В автобуса към Панагюрище гледах през прозореца и се чудех дали някога ще мога да обичам отново – себе си, хората… живота.

Леля ми Катя ме прие без въпроси. В нейната малка къща миришеше на топъл хляб и ябълки. Тя беше различна – говореше открито, смееше се високо, прегръщаше ме без причина.
– Знам какво е да ти е тежко у дома – каза тя веднъж тихо.
Плаках в прегръдките ѝ цяла нощ.

В селското училище децата бяха любопитни към „градското момиче“. Бавно започнах да дишам по-леко. Записах се в театралния кръжок и за първи път усетих какво е да бъдеш чут.

Минаха години. Върнах се в София студентка по психология. Майка ми понякога ми звънеше тайно:
– Добре ли си? – питаше тя тихо.
– Добре съм, мамо… А ти?
– Аз… още съм тук.

Баща ми почина от цироза преди две години. Не плаках на погребението му. Погледнах към майка ми – беше остаряла с десетилетия. Прегърнах я за първи път от дете насам.
– Прости ли му? – попита тя през сълзи.
– Не знам… Но простих на себе си.

Днес работя като психолог в училище в Люлин. Помагам на деца като мен – тихи, изплашени, невидими за света. Понякога нощем още чувам гласа на баща ми или виждам празния поглед на майка ми. Но вече знам: миналото не е присъда.

Питам ви: Колко от нас живеят под покриви от страх и мълчание? И кога ще намерим сили да проговорим?