Подаръците, които разбиха всичко – Историята на една българска булка
– Не мога да повярвам, че майка ти наистина го направи! – изкрещя баща ми, докато вратата на хола се затръшна зад гърба му. Стоях в средата на стаята, с букет в ръка и сълзи в очите, а въздухът беше толкова тежък, че едва дишах.
Беше петък вечер, два дни преди сватбата ми с Димитър. Всичко трябваше да бъде перфектно – роклята ми висеше на гардероба, масите в ресторанта бяха подредени, а гостите вече започваха да пристигат от цяла България. Но вместо радост и трепет, домът ни беше изпълнен с напрежение, което можеше да се реже с нож.
– Мамо, защо трябваше да го правиш точно сега? – прошепнах аз, докато тя нервно подреждаше чашите на масата.
– Защото така е редно! – отвърна тя с твърд глас. – Семейството на Димитър не може да си позволи такъв подарък. Ако ние не покажем, че сме хора с възможности, ще изглеждаме като просяци пред тях!
Погледнах към баща ми, който вече беше седнал на дивана и стискаше юмруци. Той винаги е бил скромен човек – работил е цял живот като учител по история в нашето малко градче край Пловдив. Майка ми обаче винаги е искала повече – повече уважение, повече признание, повече… показност.
Подаръкът беше златна гривна с гравирани инициали – нещо, което струваше повече от половин годишната заплата на баща ми. А семейството на Димитър беше подготвило ръчно тъкано одеяло и буркан домашен мед – символи на топлина и грижа.
– Не искам да се карате заради мен! – извиках през сълзи. – Това е моята сватба!
– Точно затова се караме! – отвърна майка ми. – Защото искам най-доброто за теб!
– А аз искам просто да сме заедно… – прошепнах едва чуто.
На следващия ден напрежението не стихна. Баба ми от страна на баща ми дойде рано сутринта с кошница яйца и пита хляб.
– Ей така се прави от векове, мило дете – каза тя и ме прегърна. – Подаръкът трябва да носи благословия, не тежест.
Майка ми само изсумтя и излезе от стаята. Чувах я как говори по телефона с леля ми от София:
– Какво ще кажат хората? Ще си помислят, че сме бедни!
Вечерта преди сватбата двете семейства се събраха у дома ни за последната вечеря. Масата беше отрупана с ястия – сарми, баница, печено агне… Но никой не говореше. Само чувах как баща ми тихо мърмори:
– Не парите правят човека…
Димитър ме хвана за ръката под масата.
– Ако искаш, можем да отменим всичко – прошепна той. – Не искам да страдаш заради нас.
Погледнах го в очите. В тях имаше само любов и тревога.
– Не… Ще се справим. Но трябва да поговоря с майка си.
Излязохме навън на двора. Майка ми стоеше до асмата и пушеше нервно.
– Мамо… Моля те, спри. Не искам този подарък. Не искам да се състезаваме с другото семейство. Искам просто да бъдем заедно.
Тя ме погледна така, сякаш не ме познаваше.
– Ти не разбираш… Цял живот съм се борила да имаме повече. Да не ни гледат отвисоко.
– А аз цял живот съм искала само едно – да сме щастливи заедно. Без показност, без съревнование. Само любов.
Мълчахме дълго. После тя избърса сълзите си и каза:
– Добре… Ще направиш както решиш. Но знай, че го правя за теб.
На следващия ден върнах гривната в кутията ѝ и я оставих на нощното шкафче. На сватбата получих одеялото и меда от семейството на Димитър, а от моето семейство – питката и благословията на баба ми.
Сълзите в очите на майка ми не бяха само от тъга или разочарование – имаше и нещо друго там. Може би разбиране? Или може би болка от това, че мечтите ѝ не са моите мечти?
Вечерта седнахме всички заедно на една маса. За първи път от дни се засмяхме истински.
Сега, когато всичко е минало, се питам: Колко често позволяваме гордостта и желанието за признание да ни разделят? И струва ли си това щастието на едно семейство?