Подарък, който не мога да направя: Историята на едно семейство и границите на жертвата

– Мамо, не мога да повярвам, че ми го казваш! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше късен следобед, а слънцето се промъкваше през пердетата на малкия ми хол в Люлин. Майка ми мълчеше от другата страна на линията, а аз усещах как в мен се надига гняв, примесен с отчаяние.

– Мила, моля те, не го приемай така. Знаеш, че брат ти е в трудно положение… – прошепна тя с онзи тон, който използваше винаги, когато искаше да ме убеди да направя нещо против волята си.

– Трудно положение? – прекъснах я. – Той и Марияна живеят при теб вече година! Аз работих десет години, за да си купя този апартамент. Как можеш изобщо да ми го поискаш?

Майка ми въздъхна тежко. Представях си я седнала на кухненската маса в нашия стар панелен апартамент в Пловдив, с ръце, скрити в престилката. Винаги беше обичала да решава чуждите проблеми, но този път беше прекрачила всякакви граници.

– Знам, че ти е трудно. Но Марияна е бременна. Брат ти няма стабилна работа. Ако им помогнеш сега, ще ти бъдат благодарни цял живот…

– А аз? Кой ще ми бъде благодарен на мен? – гласът ми се пречупи.

В този момент чух как входната врата се затваря. Станимир, приятелят ми, се прибра от работа. Погледна ме въпросително, а аз само поклатих глава и му подадох телефона.

– Говори с майка ми – прошепнах. – Може би ще чуе теб.

Той пое слушалката и започна да обяснява спокойно и разумно защо това е невъзможно. Аз се отпуснах на дивана и затворих очи. В главата ми се въртяха спомени – как събирах пари от всяка заплата, как се отказвах от почивки, как боядисвах стените сама… Всичко това, за да имам свое място. А сега трябваше просто да го подаря?

След разговора Станимир седна до мен.

– Не можеш да го направиш – каза твърдо. – Това е твоята граница.

– Но ако не го направя, ще ме намразят – прошепнах.

– Ако те обичат само когато им даваш неща, това любов ли е?

Думите му ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Но сега…

На следващия ден брат ми Петър ми звънна.

– Какво става? Защо се държиш така? Марияна плаче цяла нощ! – гласът му беше остър.

– Петре, не мога да ви дам апартамента си. Това е всичко, което имам.

– Значи парите са ти по-важни от нас? – изсъска той.

– Не е въпрос на пари! Въпрос е на справедливост! Ти никога не си работил толкова, колкото аз! – избухнах.

– Ще съжаляваш – каза той и затвори.

Седмици наред телефонът ми не спираше да звъни. Роднини от цялата страна започнаха да ме обвиняват – леля Гинка от Варна, чичо Кольо от Стара Загора… Всички повтаряха едно и също: „Семейството е над всичко.“

Само баща ми мълчеше. Един ден дойде до София и ме покани на кафе.

– Знам какво ти е – каза тихо. – И аз съм бил на твоето място. Когато бях млад, дадох всичко за брат си. После останах сам…

Погледнах го изненадано. Никога не беше говорил за това.

– Не позволявай да те изнудват с вина. Ти си човек със свой живот. Ако прекрачиш тази граница веднъж, ще го правят цял живот.

Тези думи ме накараха да се замисля. Колко често в България се очаква жената да жертва всичко за семейството? Колко често се приема за даденост това, което сме постигнали сами?

Вечерта майка ми дойде у дома без предупреждение. Очите ѝ бяха зачервени.

– Моля те… – прошепна тя. – Не мога повече да ги слушам как се карат заради теб.

– А аз? Кой ще ме чуе мен? Кой ще ме защити? – попитах я през сълзи.

Тя ме прегърна неловко.

– Понякога трябва да избереш себе си – каза тихо.

В този момент разбрах: никой няма право да иска от мен такава жертва. Не и ако ме обича истински.

Днес живея все още в същия апартамент. Станимир е до мен. Брат ми не ми говори вече година. Майка ми идва рядко, но когато го прави, носи домашен сладкиш и мълчи дълго преди да заговори за семейството.

Понякога се питам: Дали направих правилния избор? Дали семейството трябва винаги да бъде над всичко или понякога трябва да защитим себе си? Какво мислите вие?