Подаръкът, който промени всичко: Историята на Мария и Георги

— Какво ще правя сега? — мислех си, докато гледах през прозореца на малкия ни апартамент в Пловдив. Пенсионирах се преди три месеца, а вече усещах как стените се затварят около мен. Дните ми се сливаха — сутрин кафе, после малко телевизия, разходка до пазара, а следобед — тишина, която тежеше като олово. Децата идваха рядко, внуците бяха заети с училище и тренировки. Георги, моят съпруг от четиридесет години, все още работеше по малко в гаража, но и той усещаше промяната.

— Мария, хайде да излезем довечера — предложи ми една вечер, докато миех чиниите. — Да идем на кино, както едно време.

— Не ми се ходи, Георги — отвърнах без да го погледна. — Не е същото вече.

Той въздъхна тежко. Знаех, че го боли да ме вижда такава — безжизнена, угрижена. Но не можех да се преструвам. Цял живот бях учителка по литература, обичах работата си, учениците ми ме уважаваха. Сега се чувствах ненужна.

Един ден реших да започна работа на половин ден в кварталната библиотека. Не беше много — подреждах книги, помагах на децата с домашните. Но поне имах причина да ставам сутрин.

Георги забеляза промяната. Започна да се прибира по-рано, носеше ми цветя от пазара, готвеше любимите ми ястия. Но между нас стоеше невидима стена.

Една събота той се появи с голяма кутия, увита в червен панделка.

— За теб е — каза с усмивка, която не бях виждала от години.

— Какво е това? — попитах подозрително.

— Отвори и ще видиш.

Развързах панделката и отворих кутията. Вътре имаше малък акварелен комплект и ваучер за курс по рисуване в читалището.

— Знам, че винаги си искала да рисуваш — каза Георги тихо. — Мислех си… може би това ще ти хареса.

Погледнах го — очите му бяха пълни с надежда и страх. Усмихнах се колебливо.

— Благодаря ти… Наистина…

Записах се на курса. В началото беше странно — бях най-възрастната сред група от млади момичета и няколко пенсионери. Но с времето започнах да се отпускам. Рисувах пейзажи от Родопите, портрети на внуците си, дори опитах абстракция. Всяка сряда вечер се прибирах развълнувана и показвах на Георги новите си творби.

Но нещо се промени между нас. Той започна да става раздразнителен. Една вечер, докато вечеряхме, избухна:

— Все едно не те познавам вече! Само за рисуването говориш! Къде остана нашето време?

— Георги, аз просто… имам нужда от нещо свое! — отвърнах разтреперана.

— А аз? Аз къде съм в цялата тази работа? — гласът му трепереше от обида.

Мълчахме дълго. След тази вечер започнахме да се отчуждаваме още повече. Той прекарваше повече време в гаража или излизаше с приятели. Аз се затварях в стаята си и рисувах до късно през нощта.

Един ден дъщеря ни Катя дойде на гости и ме намери разплакана над недовършен портрет.

— Мамо, какво става?

— Не знам… Всичко тръгна наопаки… Георги ми подари този курс, а сега сякаш ме мрази заради него.

Катя ме прегърна.

— Татко просто се страхува да не те загуби… Винаги сте били заедно във всичко. Сега ти имаш нещо свое и той не знае как да го приеме.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Наистина ли беше толкова просто?

Опитах се да поговоря с Георги същата вечер.

— Георги… Не искам да те губя. Просто имам нужда да открия себе си отново. Моля те, разбери ме.

Той ме погледна дълго, после прошепна:

— А аз имам нужда от теб… такава, каквато беше преди.

В този момент разбрах — понякога любовта не е достатъчна да преодолее страха от промяната. Подаръкът му беше жест на любов, но и начало на нова дистанция между нас.

Сега седя сама пред платното и се питам: Може ли човек да бъде щастлив без да жертва част от себе си заради другия? Или винаги ще има нещо изгубено по пътя към себеоткриването?

Какво бихте направили вие? Ще изберете ли себе си или човека до вас?