Подарихме апартамента на дъщеря ни: Дар от сърце или началото на края на нашето семейство?

– Не мога да повярвам, че го правите! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от възмущение, докато стоеше насреща ни в хола. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

Съпругът ми Георги и аз се спогледахме. Бяхме решили да ѝ подарим апартамента на моите покойни родители – малък, но уютен двустаен в центъра на Пловдив. Мислехме, че това ще е жест на обич и доверие, че ще ѝ помогнем да започне живота си на чисто, без тежестта на кредити и наеми. Но реакцията ѝ беше всичко друго, но не и благодарност.

– Вики, това е нашият начин да ти покажем колко много те обичаме – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– И какво? Искате да ме вържете за този град? Да не мога да замина никъде? – очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв.

Не очаквах това. Винаги съм вярвала, че децата трябва да получават подкрепа от родителите си. Моите родители ми оставиха този апартамент с надеждата някой ден да помогне на семейството ми. А сега… сякаш всичко се разпадаше.

Георги мълчеше. Познавах го добре – когато не знае какво да каже, просто се затваря в себе си. Аз обаче не можех да мълча.

– Вики, това е домът на баба ти и дядо ти. Тук си израснала, тук си направила първите си стъпки! Не искаш ли да запазиш тази част от миналото?

– Миналото не ме интересува! – изкрещя тя. – Искам да живея живота си по свой начин!

Тогава разбрах, че сме сбъркали. Не бяхме попитали какво иска тя. Бяхме решили вместо нея, убедени, че знаем най-добре.

След този разговор Виктория започна да се държи отчуждено. Не идваше у дома, не вдигаше телефона с дни. Аз се измъчвах от вина и безсъние. Георги се опитваше да ме успокои:

– Ще ѝ мине. Млада е, ще разбере с времето.

Но времето минаваше, а дистанцията между нас ставаше все по-голяма. Един ден получих писмо от адвокат – Виктория искаше да продаде апартамента. Сърцето ми се сви. Как можеше толкова лесно да се раздели с всичко, което значеше толкова много за нашето семейство?

Опитах се да я потърся. Срещнахме се в едно кафене до реката. Тя изглеждаше уморена и пораснала.

– Мамо, разбирам защо сте го направили – каза тихо. – Но аз имам други мечти. Искам да уча в чужбина, да видя свят. Не искам да съм вързана за един апартамент.

– Но това е всичко, което имаме! – прошепнах аз. – Това е нашата история…

– Вашата история, мамо. Не моята.

Тези думи ме удариха като шамар. Върнах се у дома със сълзи в очите. Георги ме прегърна мълчаливо.

Минаха месеци. Апартаментът беше продаден. С парите Виктория замина за Германия. Понякога ни звъни по видеовръзка, но разговорите са кратки и повърхностни. Вече не споделяме радостите и тревогите си както преди.

Сега често седя сама в тъмното и се питам: дали направихме правилното нещо? Дали любовта ни към детето ни не я задуши вместо да ѝ даде криле? Дали понякога най-големите жертви не водят до най-големите загуби?

А вие как бихте постъпили? Дали трябваше да я оставим сама да избере своя път или родителската обич винаги знае най-добре?