„Подпиши всичко на мен!“ – История за предателството, битката за дом и дъщеря, и семейния шантаж
„Подпиши всичко на мен! Защо ѝ повярва? Тя те лъже!“ – думите на Петър отекваха в главата ми като чук. Стоях в хола, смачкана между стените на апартамента ни в Люлин, а той крещеше, размахвайки папките с документи. Дъщеря ни Ива се беше скрила в стаята си, а аз не знаех дали да плача или да викам.
Петър беше моят съпруг от петнайсет години. Запознахме се още в университета – аз учех българска филология, той – икономика. Винаги съм вярвала, че сме от онези двойки, които ще остареят заедно. Но тази вечер всичко рухна.
– Подпиши! – настоя той, приближавайки се към мен. – Имотът е мой! Ти не си вложила и лев! Всичко е от моите родители!
– Не е вярно! – гласът ми трепереше. – Работих две години в Германия, пращах пари всеки месец! Без тях нямаше да имаме този апартамент!
– Глупости! – изсъска той. – Майка ти ти е напълнила главата с глупости! А тази твоя приятелка Мария… тя само ти мисли злото!
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Мила, какво става? Чух, че Петър е говорил с баща ти… Какво искат от теб?
– Искат да подпиша прехвърляне на апартамента на негово име – прошепнах, сякаш някой можеше да ни подслушва.
– Не го прави! – гласът ѝ беше остър. – Той те използва! Помниш ли какво стана с леля ти Снежа? Остави се без нищо!
Затворих телефона и се върнах при Петър. Той вече беше по-тих, но очите му горяха от злоба.
– Ако не подпишеш, ще кажа на Ива всичко за теб и Мария! Ще ѝ кажа какви сте били по купоните! Ще я взема при себе си!
Сърцето ми се сви. Ива беше всичко за мен. Знаех, че Петър няма да се спре пред нищо.
На следващия ден отидох при Мария. Тя живееше в малък апартамент в Младост и винаги ме посрещаше с усмивка.
– Не се поддавай на шантажа му – каза тя твърдо. – Имаш права! Апартаментът е семеен имот!
– Но той има връзки навсякъде… А и родителите му са богати. Могат да ми вземат Ива!
Мария ме прегърна.
– Ще се борим заедно. Не си сама.
Вечерта Петър ме чакаше у дома с майка си – строгата госпожа Станка, която винаги ме гледаше като натрапница.
– Момиче, не си мисли, че ще ни изиграеш! – каза тя през зъби. – Подписвай и си събирай багажа!
– Това е и моят дом! – извиках аз. – Ива е моя дъщеря!
– Ще я видим тази работа в съда! – Петър се ухили злобно.
Седмици наред живях в страх. Всеки ден адвокатът на Петър ми пращаше нови писма с искания. Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив, но не можех да оставя Ива.
Една вечер Ива дойде при мен със сълзи на очи.
– Мамо, тате каза, че ще ме вземе при баба Станка… Че ти си лоша…
Прегърнах я силно.
– Никога няма да те оставя, Иве! Обичам те повече от всичко!
Тогава реших да се боря докрай. Намерих адвокатка – госпожа Димитрова, която веднага разбра ситуацията.
– Не сте първата жена, която мъжът ѝ се опитва да изхвърли на улицата – каза тя. – Но ще го спрем.
Започнаха делата. Всяко заседание беше кошмар – Петър лъжеше без свян, майка му плачеше театрално пред съдията, а аз трябваше да доказвам всяка стотинка, която съм вложила в дома ни.
Една сутрин получих писмо от баща ми:
„Дъще, ако не подпишеш и не оставиш апартамента на Петър, ще забравиш, че имаш семейство. Не искам скандали!“
Светът ми се срина. Родителите ми винаги са били опората ми, а сега… Сега бяха срещу мен.
Мария беше единствената, която остана до мен.
– Знаеш ли колко жени минават през това? – попита тя една вечер. – Колко от тях мълчат и търпят? Ти поне имаш смелостта да се бориш!
Делото продължи месеци. През това време Петър започна да разпространява слухове за мен из квартала – че съм била лека жена, че съм харчила парите му за дрехи и козметика… Дори приятелките ми започнаха да ме избягват.
Но най-тежко беше предателството на родителите ми. Майка ми спря да ми вдига телефона, баща ми не искаше да ме види. Останах сама срещу всички.
В крайна сметка съдът отсъди апартаментът да остане семеен имот до навършване на пълнолетие на Ива. Петър трябваше да плаща издръжка и нямаше право да ме изхвърли от дома ни.
Когато се прибрах след последното заседание, Ива ме прегърна силно.
– Мамо, ти си най-смелата жена на света!
Погледнах я през сълзи и осъзнах, че битката си е струвала.
Сега живея по-смело. Знам, че много жени минават през същото. Знам колко боли предателството на най-близките хора.
Но питам ви: Кога ще спрем да търпим? Кога ще започнем да се борим за себе си и за децата си? Защо семейството понякога е най-големият ни враг?