Погребани мечти: Моята битка за себе си в сянката на семейните очаквания

— Не мога повече, мамо! — извиках през сълзи, докато дъждът барабанеше по прозореца на малката ни кухня в Люлин. Майка ми, както винаги, стоеше с ръце на кръста, лицето ѝ беше каменно.

— Не можеш? А кой ще се погрижи за всичко, Мария? Аз ли? Или може би твоята сестра, която пак не се е прибрала? — гласът ѝ беше остър като нож.

Стиснах зъби. Вече бях на тридесет и две, но все още живеех в този апартамент, все още бях „голямата дъщеря“, която трябва да оправя всичко — сметките, болната баба, вечните скандали между мама и татко, и разбира се, безкрайните проблеми на сестра ми Ива. Тя беше по-малката, красивата, талантливата — тази, която всички обичаха и за която всички се тревожеха. А аз? Аз бях невидимата опора.

— Мамо, имам работа. Не мога да тичам по банките и да уреждам всичко сама. Ива е голяма вече, нека и тя помогне! — опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Майка ми въздъхна тежко и се обърна към мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Ти си по-отговорната. Винаги си била. Не мога да разчитам на Ива. Тя е… различна.

Тези думи ме пронизаха. Винаги съм била „по-отговорната“, но никога „по-обичаната“. Спомних си как като дете мечтаех да стана художничка. Рисувах по стените на стаята си, а мама само клатеше глава: „Това не е истинска работа, Мария.“ После дойде университетът — икономика, разбира се. После работа в счетоводна фирма, където ден след ден попълвах чужди отчети и гледах как животът ми се изплъзва между цифрите.

Сега стоях тук — уморена, изтощена и празна. Сестра ми пак не беше вкъщи. Баща ми отдавна беше спрял да се намесва в каквото и да било. Баба лежеше в леглото си и чакаше някой да ѝ донесе чай. А аз? Аз трябваше да бъда всичко за всички.

Телефонът ми иззвъня. Беше Ива.

— Мария, ще закъснея пак. Имам репетиция с групата — гласът ѝ беше весел и безгрижен.

— Ива, трябва да помогнеш с баба! Не мога сама! — гласът ми беше отчаян.

— Ох, пак ли? Моля те, Мария… Знаеш колко е важно това за мен! — затвори без да дочака отговор.

Седнах на кухненския стол и зарових лице в ръцете си. Кога за последно някой ме попита как съм? Кога някой се интересуваше от моите мечти?

Вечерта мина в мълчание. Майка ми гледаше телевизия, баща ми четеше вестник, а аз сменях компреси на баба и миех чиниите. Сълзите ми падаха във водата, но никой не забелязваше.

На следващия ден отидох на работа като автомат. Колежката ми Даниела ме погледна загрижено:

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно уморена.

— Просто… семейни неща — отвърнах тихо.

Тя кимна разбиращо. Всички имаме семейства, но не всички живеем заради тях.

Вечерта се прибрах и намерих Ива в кухнята. Пушеше нервно до прозореца.

— Какво има? — попитах я сухо.

— Мама пак ми се кара… Че не помагам достатъчно. Че не съм като теб — каза тя с горчивина.

Погледнах я — красивото ѝ лице беше уморено, очите ѝ тъжни.

— Ива… аз не съм щастлива — прошепнах. — Живея живота на всички вас, но не и моя.

Тя ме погледна изненадано:

— Мислех, че ти харесва да си силната…

— Не! Просто никой друг не поиска да бъде! — извиках през сълзи.

Мълчахме дълго. После тя прошепна:

— Може би е време да помислиш за себе си…

Тези думи останаха да ехтят в главата ми цяла нощ. На следващата сутрин станах рано и извадих старите си бои от шкафа. Започнах да рисувам — първо плахо, после все по-уверено. Цветовете изпълниха стаята ми с живот, който отдавна липсваше в мен.

Когато майка ми ме видя, поклати глава:

— Пак ли тези глупости? Кой ще плати сметките?

Погледнах я право в очите:

— Аз ще платя своите сметки. Но душата си няма да давам повече.

За първи път усетих как тежестта започва да се вдига от раменете ми. Знам, че пътят няма да е лесен — семейството няма да се промени изведнъж. Но аз направих първата крачка към себе си.

Понякога се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще дойде денят, в който ще изберем себе си пред всички останали?