Последното парче баница и горчивият вкус на приятелството

– Може би вместо да чакаш наготово, по-добре иди до магазина! Тук не раздаваме за вкъщи! Престани да просиш! – думите на Мария, домакинята, прорязаха въздуха като нож. Всички замлъкнаха. Вилицата ми застина във въздуха, а парчето баница, което тъкмо щях да сложа в устата си, се разтрепери в ръката ми.

Погледнах към Даниел – нашият общ приятел, който винаги се шегуваше, че „който не поиска, не получава“. Но този път не беше шега. Той вече държеше чиния с последното парче баница и с невъзмутимо изражение настояваше:

– Моля те, Мария, дай ми го за вкъщи. Децата чакат у дома, обещах им сладко след вечеря.

Мария се изправи рязко от стола си. Очите ѝ святкаха. – Даниеле, това е последното парче! Всички тук сме семейство и приятели. Не е редно да взимаш за вкъщи, преди всички да са опитали!

Тишината беше тежка. Никой не смееше да каже нищо. Аз усещах как бузите ми пламват от срам – не само заради Даниел, но и заради себе си. Защото и аз понякога съм искала повече, отколкото ми се полага. Но никога не съм го правила толкова нагло.

Майка ми винаги казваше: „На трапезата се вижда кой какъв е.“ Сега разбирах думите ѝ по-добре от всякога.

Даниел не отстъпи. – Мария, моля те! Знаеш колко трудно ми е напоследък. Съпругата ми е болна, децата са малки…

Мария въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Ани, ти какво мислиш? Ти винаги си била най-разумната тук.

Погледите на всички се впиха в мен. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че ако подкрепя Даниел, ще обидя Мария. Ако подкрепя Мария – ще изгубя приятелство.

– Мисля… – започнах плахо – че всички имаме трудности. Но когато сме заедно, трябва да споделяме – и радостите, и храната. Не е честно някой да взима повече от другите.

Даниел ме изгледа разочаровано. – Значи и ти си против мен?

– Не съм против теб – казах тихо. – Просто вярвам, че трябва да уважаваме домакинята и останалите.

Той остави чинията на масата с трясък. – Добре! Яжте си баницата! Аз ще си тръгвам.

Вратата се затръшна след него. Останахме в мълчание. Мария седна обратно на стола си и избърса сълза от окото си.

– Не исках да става така… – прошепна тя.

– Знам – казах аз и я прегърнах през рамо. – Понякога хората забравят какво значи да си гост.

Останалите започнаха тихо да разговарят помежду си. Разказваха си истории за други вечери, други гости, други дребни предателства. Изведнъж осъзнах колко често допускаме малките неща да разрушават големите връзки между нас.

След вечерята Мария ме изпрати до вратата.

– Ани, благодаря ти, че беше честна. Понякога имам чувството, че всички само взимат… А аз давам и давам…

– Не си сама – казах ѝ. – И аз често се чувствам така. Но може би трябва да говорим повече за това. Да не трупаме обиди.

Тя кимна уморено.

Вървях към вкъщи през тъмните улици на квартала и мислех за Даниел. Дали наистина беше толкова алчен? Или просто отчаян? Колко често ние самите сме били в неговото положение – да искаме помощ, но да не знаем как?

На следващия ден получих съобщение от него:

„Ани, извинявай за вчера. Прекалих. Просто понякога всичко ми идва в повече…“

Писах му обратно: „Разбирам те. Но трябва да намерим начин да говорим за трудностите си, без да нараняваме другите.“

Той не отговори веднага. Но знаех, че ме е чул.

Седмица по-късно Мария организира нова вечеря. Този път всички донесохме по нещо – аз направих тиквеник, Петър донесе домашно вино, а дори Даниел дойде с купа плодове.

Вечеряхме заедно, смяхме се и никой не поиска нищо „за вкъщи“. Но във въздуха остана нещо неизказано – като сянка от миналото парче баница.

Сега често се питам: дали едно парче баница може да разруши приятелство? Или пък може да ни научи как да бъдем по-добри един към друг?

Какво бихте направили вие? Простихте ли сте някога подобно предателство или все още ви горчи вкусът на последното парче?