Правото да бъда уморен: Историята на един български работник

— Пак ли ще седиш като призрак на масата, Димо? — гласът на жена ми, Мария, проряза тишината в кухнята, докато аз се опитвах да преглътна залъка си. Ръцете ми трепереха от умора, а в главата ми кънтяха думите на бригадира от днешната смяна: „Димо, ако пак закъснееш с товара, ще те пиша за глоба!“

Погледнах Мария, но не можах да изрека нищо. Очите ѝ бяха пълни с разочарование и гняв. Дъщеря ни, Ива, седеше до мен и нервно въртеше вилицата си в чинията. От стената ме гледаше портретът на баща ми — строг, с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам недостатъчен.

— Не съм призрак, Мария — промълвих най-накрая. — Просто съм уморен.

— Уморен? Всички сме уморени! — избухна тя. — Аз цял ден тичам между работа и домакинство, Ива има контролно по математика утре, а ти… ти само мълчиш и се влачиш като сянка!

Стиснах зъби. Исках да ѝ кажа колко тежък беше денят ми — как контейнерите се изплъзваха от ръцете ми, как студеният вятър от морето пронизваше костите ми, как колегата ми, Пешо, си поряза ръката и аз трябваше да го нося до медицинския пункт. Но думите заседнаха в гърлото ми.

— Татко, ще ми помогнеш ли с математиката? — тихо попита Ива.

Погледнах я. Очите ѝ бяха уморени като моите. Усмихнах се с усилие.

— Разбира се, Иве. Само да си почина пет минути…

Мария стана рязко от масата и започна да мие чиниите шумно. Водата шуртеше като порой, а аз усещах как напрежението расте. В този момент телефонът ми иззвъня — майка ми.

— Димо, пак ли ще забравиш за рождения ден на баща ти? — чу се гласът ѝ още преди да поздравя. — Всички ще сме там утре вечер. Не забравяй тортата!

— Ще дойда, мамо — измърморих.

— И гледай да не си пак уморен! Баща ти заслужава уважение!

Затворих телефона и го оставих на масата. Чувствах се като въже между три коня — Мария дърпа от едната страна, майка ми от другата, а работата ме тегли към морето.

— Димо, ти изобщо чуваш ли ме? — Мария се обърна към мен с мокри ръце и разрошена коса. — Не мога повече така! Всичко е на мой гръб!

— А моят гръб? — изтървах се аз по-остро, отколкото исках. — Знаеш ли какво е да мъкнеш по десет часа железа и контейнери? Да слушаш как всички те натискат — началникът, колегите, семейството?

Мария замълча за миг. После прошепна:

— А знаеш ли какво е да си сама вкъщи с дете и да чакаш някой, който все едно вече не е тук?

Тишината между нас беше по-тежка от всеки контейнер. Ива стана и тихо излезе от стаята.

Седяхме така дълго. После Мария се върна при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Димо… не знам какво ни става. Преди беше различно.

Погледнах я. В очите ѝ имаше сълзи.

— И аз не знам — признах. — Просто… понякога се чувствам толкова уморен, че не мога да бъда нито добър баща, нито добър съпруг, нито добър син.

Тя въздъхна тежко.

— Може би трябва да си позволим да сме уморени понякога… и да си го казваме.

Прегърнах я. За първи път от месеци почувствах топлина.

На следващия ден отидох на работа с мисълта за семейството си. Пешо ме потупа по рамото:

— Димо, ти добре ли си? Изглеждаш пребит.

— Всички сме пребити, Пешо — усмихнах се горчиво. — Но трябва да издържим.

Вечерта на рождения ден на баща ми всички бяха събрани около масата. Майка ми сервираше баница, баща ми разказваше стари истории от пристанището. Аз седях до Ива и ѝ помагах с домашното под масата.

Баща ми ме погледна строго:

— Димо, мъжете не се оплакват. Те носят всичко на гърба си.

Погледнах го в очите и за първи път му отвърнах:

— А ако гърбът ни се счупи?

Той замълча. Всички замълчаха.

Върнахме се вкъщи късно. Мария ме прегърна преди да заспим.

Сега лежа буден и се питам: Имам ли право да бъда уморен? Или трябва винаги да съм силен за всички? Какво мислите вие?