Притчата за изгубеното уважение: Историята на отец Стефан и кмета Георги

— Отец Стефане, не може така! — гласът на кмета Георги отекна в празната църква, докато слънчевите лъчи се прокрадваха през витражите и рисуваха цветни петна по стария дървен под. Стоях пред олтара, още облечен в расото си, а сърцето ми биеше лудо. Беше неделя сутрин и службата току-що бе приключила, но напрежението във въздуха беше по-гъсто от тамяна.

Преди малко, докато благославях хората на излизане, Георги протегна ръка към мен — не за да целуне кръста, а за да ме поздрави като равен. В този миг усетих как нещо се пречупва. Не беше първият път, когато кметът се държеше така — сякаш църквата е негова сцена, а аз съм просто част от декора. Но този път не можах да премълча.

— Господин кмете, в Божия дом всички сме равни — казах тихо, но твърдо. — Тук не важат титли и постове.

Той се засмя нервно, огледа се дали някой слуша, после се приближи още повече.

— Отец Стефане, не забравяй кой поддържа тази църква! Ако не бях аз и общината, щеше да тече вода през покрива ти!

В този момент усетих погледите на няколко стари жени, които още не бяха излезли. Видях как Мария — най-ревностната мирянка — сведе очи към пода. Въздухът натежа от срам и неудобство.

— Не съм тук заради покрива, Георги — отвърнах. — Аз съм тук заради хората и заради Бога.

Той изсумтя и излезе с трясък. Останах сам сред тишината, която сякаш крещеше. Знаех, че това няма да свърши добре.

Седнах на една от пейките и се загледах в иконата на Свети Георги — същият светец, чието име носеше кметът. Колко лесно е да забравим смирението, когато властта ни опиянява…

Още същия следобед слуховете плъзнаха из селото. В магазина на леля Пенка жените шушукаха:

— Чула ли си какво станало в църквата? Кметът бил обиден! Отецът му говорил назидателно!

Децата на площада се смееха:

— Кметът ще затвори църквата! Ще я направи дискотека!

А вкъщи майка ми ме посрещна със загрижени очи:

— Стефане, синко, защо се караш с Георги? Той е властен човек. Може да ти навреди.

— Мамо, не мога да позволя Божият дом да стане място за демонстрация на власт — отвърнах уморено. — Ако ние не пазим уважението тук, къде тогава?

Тя въздъхна тежко и замълча. Знаех, че се страхува за мен. В нашето село властта на кмета беше почти абсолютна — той решаваше кой ще получи дърва за зимата, чия улица ще бъде асфалтирана, дори кой ще работи в общината.

На следващата неделя църквата беше полупразна. Хората ме гледаха с недоверие или избягваха погледа ми. Само Мария дойде при мен след службата.

— Отец Стефане, не се предавай — прошепна тя. — Истината боли, но трябва да се казва.

Погалих я по ръката и й благодарих. Но вътре в мен бушуваше буря от съмнения. Дали постъпих правилно? Дали не трябваше да премълча заради мира?

В понеделник сутринта ме извикаха в общината. Георги ме посрещна с ледена усмивка.

— Отец Стефане, получих оплаквания от миряните. Казват, че сте ги разделили. Не е добре за селото.

— Не аз ги разделих — отвърнах спокойно. — Гордостта го направи.

Той удари по бюрото си:

— Ако продължаваш така, ще спра финансирането на църквата! Ще видим тогава кой ще те подкрепи!

Излязох от кабинета му с треперещи ръце. Навън въздухът беше тежък и лепкав. Срещнах погледа на Димитър — стария гробар.

— Не се плаши, отче — каза той тихо. — Истинската вяра не се купува с пари.

Вечерта седнах сам в църквата и запалих свещ пред иконата на Богородица. Молех се за мъдрост и сила. Спомних си думите на баща ми: „Уважението не се изисква — то се заслужава.“

След седмица Георги дойде на службата — този път без антуража си. Стоеше най-отзад и слушаше внимателно всяка дума. Когато службата свърши, дойде при мен и тихо каза:

— Може би сгреших… Понякога забравям какво значи истинско уважение.

Погледнах го в очите и видях умората зад маската на властта.

— Всички грешим, Георги. Важно е да намерим сили да поискаме прошка.

Той кимна и си тръгна без повече думи.

От този ден нататък хората започнаха да се връщат в църквата. Не защото кметът им го каза или защото аз настоявах — а защото разбраха колко крехко е уважението помежду ни.

Сега често си мисля: Дали щях да имам смелостта да защитя истината, ако знаех какво ще последва? И струва ли си понякога мира повече от достойнството? Какво мислите вие?