Прошка към баща ми: Разривът, който причини с майка ми

„Как можа да му простиш?“ – гласът на майка ми, Мария, трепереше от гняв и разочарование. Стояхме в кухнята, обградени от миризмата на прясно сварено кафе и тишината на неделната сутрин. Бях й казал, че съм се срещнал с баща си, Иван, след толкова години. Тя не можеше да повярва. „Той ни изостави! Как можеш да забравиш всичко това?“

Беше трудно да намеря думи. Винаги съм знаел, че този момент ще дойде, но никога не съм си представял колко болезнен ще бъде. „Мамо, не става въпрос за забравяне. Става въпрос за прошка. За мен. За нас.“ Опитах се да обясня, но думите ми сякаш се губеха в пространството между нас.

Когато бях на дванадесет години, светът ми се разпадна. Родителите ми се разведоха след месеци на караници и напрежение. Никога не разбрах истинската причина – дали беше заради изневяра или просто защото любовта им беше изчезнала. Но помня как баща ми си събра багажа и излезе през вратата, оставяйки ни с майка ми сами.

След това животът ни се промени драстично. Майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Виждах как умората я поглъща, но тя никога не се оплакваше. Аз пораснах бързо, научих се да бъда самостоятелен и да помагам колкото мога. Но вътре в мен винаги имаше празнота – липсата на баща.

Годините минаваха и аз се опитвах да забравя. Но когато навърших тридесет и две, нещо в мен се промени. Започнах да мисля за баща си – какво ли прави сега? Дали е щастлив? Дали мисли за мен? Реших да го потърся.

Срещнахме се в малко кафене в центъра на София. Беше странно да го видя след толкова време. Изглеждаше по-стар, но все още имаше онзи топъл поглед в очите си. Разговорът ни беше неловък в началото, но постепенно ледът се стопи. Той ми разказа за живота си след развода – за новото семейство, което беше създал, за грешките, които беше направил.

„Съжалявам“, каза той тихо и аз видях сълзи в очите му. „Знам, че те нараних. Но никога не съм спирал да те обичам.“ Тези думи ме разтърсиха. Беше моментът, в който осъзнах, че трябва да му простя – не само заради него, но и заради себе си.

Когато споделих това с майка ми, тя не можеше да го приеме. За нея той винаги ще остане човекът, който ни е изоставил. „Той няма право на прошка“, каза тя твърдо и аз усетих как стената между нас се издига още по-високо.

Сега стоя тук, в тази кухня, опитвайки се да намеря начин да я убедя. „Мамо, прошката не означава забравяне или оправдаване на действията му. Това е начин да освободим себе си от болката.“ Но тя само поклати глава.

„Не мога“, каза тя тихо и аз разбрах, че този разговор няма да промени нищо.

Излязох навън и усетих как студеният въздух ме обгръща. Погледнах към небето и се запитах: „Дали някога ще успеем да преодолеем тази пропаст между нас?“