Прошката на един баща: Историята на Иван и загубата на дъщеря му

– Защо, Господи? Защо точно на мен? – крещях в празната стая, докато стисках в ръце малката розова шапка на Мария. Миризмата ѝ още се носеше по възглавницата, а в ушите ми кънтеше смехът ѝ от преди седмица. Беше само на десет. Моята Мария. Моята светлина.

Всичко се случи толкова бързо. Беше неделя сутрин, а селото ни – малко, сгушено между хълмовете край Трявна – се събуждаше бавно. Аз и жена ми, Елена, пиехме кафе на двора, когато Мария изтича при мен с молба да я закарам до магазина за сладолед. „Татко, моля те! Само този път!“ – гласът ѝ беше като песен. Усмихнах се и ѝ казах да изчака пет минути.

Точно тогава се чу писък от улицата. Сърцето ми спря. Изтичахме навън и видяхме тълпа хора около нещо на пътя. Краката ми се подкосиха, когато разпознах обувките ѝ. Всичко след това е мъгла – линейка, полиция, плачещи съседи. Мария вече я нямаше.

Шофьорът беше наш съсед – Петър, млад мъж, когото познавах от дете. Бил е пил предната вечер, но твърдеше, че не е бил пиян. „Не я видях… всичко стана за секунда…“ – повтаряше той пред полицаите, а аз исках да го убия с голи ръце.

Погребението беше като кошмар. Елена не спря да плаче нито за миг. Майка ми припадна до гроба. Аз стоях като вцепенен и гледах как спускат малкия бял ковчег в земята. След това седмици наред не можех да спя. Всяка вечер се връщах към онзи момент – ако бях тръгнал с нея по-рано, ако бях казал „не“, ако…

Селото беше разделено – едни обвиняваха Петър, други казваха, че е било нещастен случай. Аз обаче не можех да простя. Виждах го всеки ден – с наведена глава, избягващ погледа ми. Майка му идваше да ни носи храна, но Елена я връщаше с думите: „Не искаме нищо от вас!“.

Една вечер чух шум пред портата. Излязох и видях Петър – коленичил, със сълзи по лицето.
– Иванчо… прости ми… не мога да живея така…
– Махай се! – изкрещях аз. – Ти уби детето ми!
Той падна по лице в калта и започна да се удря по главата.
– Ако можех да върна времето… ако можех…

Върнах се вътре и затворих вратата с трясък. През нощта не мигнах. В главата ми се въртяха думите му и лицето на Мария. Спомних си как тя веднъж беше намерила ранен гълъб и настояваше да го излекуваме: „Татко, всеки заслужава втори шанс!“.

На следващия ден отидох при гроба ѝ. Седнах до него и заплаках като дете.
– Какво да правя, Марийке? Как да живея без теб? Как да простя?
Вятърът разлюля клоните над мен и сякаш чух нейния глас: „Прости му, тате…“.

Върнах се вкъщи и казах на Елена:
– Не мога повече така. Ще говоря с Петър.
Тя ме изгледа с омраза:
– Ако го направиш, значи си забравил дъщеря ни!
– Не съм забравил! Но ако не простя, ще умра отвътре.

Срещнах Петър на площада. Той ме видя и застина.
– Петре… – започнах аз с треперещ глас – …не мога да върна Мария. Но мога да ти простя. Защото иначе ще полудея.
Той падна на колене и заплака:
– Благодаря ти… благодаря ти…

Селото заговори – едни ме нарекоха луд, други ме прегръщаха през сълзи. Елена не ми говори седмици наред. Но аз почувствах лекота за първи път от месеци.

Днес минаха две години оттогава. Болката не си е отишла, но вече мога да гледам хората в очите. Петър замина за чужбина – каза, че не може да остане тук след всичко случило се. Елена още страда, но понякога вечер сяда до мен и мълчим заедно под звездите.

Понякога си мисля: дали прошката е слабост или сила? Дали някога ще спрем да се обвиняваме? И ако аз успях да простя… може ли това да помогне и на други хора като мен?