Разбити сърца и неразбрана любов: Историята на Мария от Пловдив

– Мария, пак ли се караха? – гласът на най-добрата ми приятелка Деси трепереше по телефона.

– Не знам… Не искам да говоря за това, Деси. Просто… пак всичко се разпадна. – Сълзите ми се стичаха по бузите, докато гледах през прозореца на панелката в Кючук Париж. Навън дъждът блъскаше по ламаринените покриви, а вътре в мен бушуваше буря, която никой не можеше да спре.

Родителите ми се разведоха, когато бях на дванайсет. Майка ми – строгата учителка по математика, която никога не показваше слабост. Баща ми – вечният мечтател, който сменяше работа след работа и винаги обещаваше, че „от утре всичко ще е по-добре“. Но утре никога не идваше. След развода майка ми стана още по-студена, а баща ми – още по-далечен. Аз останах между тях като някаква забравена вещ, която никой не иска да вземе.

В училище всички ме гледаха със съжаление. „Горката Мария, родителите ѝ са разведени.“ Сякаш това беше зараза. Никой не разбираше какво е да се прибираш вкъщи и да не знаеш кой ще те чака – майка ти с поредната забележка или празната стая на баща ти, която мирише на цигари и самота.

На 18 срещнах Петър. Той беше различен – мил, внимателен, с онзи типичен пловдивски чар. В началото всичко беше като в приказка. Първите ни разходки по Главната, първите целувки край Марица… Но колкото повече се сближавахме, толкова повече страх ме обземаше. Какво ако и той си тръгне? Какво ако и тази приказка свърши зле?

– Мария, защо все се дърпаш? – питаше ме Петър една вечер, докато седяхме на пейка в Градската градина.

– Не знам… Просто не искам да боли – прошепнах.

Той ме прегърна силно, но аз усещах как между нас стои невидима стена. Страхът ми от провал беше по-силен от желанието да обичам.

След година Петър си тръгна. Каза ми, че не може да се бори с моите демони. Че заслужава някой, който вярва в любовта. Останах сама – отново.

Майка ми не каза нищо. Само ме погледна с онзи поглед, който казваше: „Казах ти аз.“ Баща ми дори не разбра. Той беше зает с новата си приятелка и с поредния си опит да започне бизнес.

На двайсет и три години вече не вярвах в приказки. Работех като продавачка в малък магазин за дрехи до Сахата. Всеки ден гледах как хората минават покрай мен – двойки, семейства с деца, възрастни хора, които се държат за ръце. И всеки ден си задавах един и същ въпрос: „Защо на мен не ми се получава?“

Един ден в магазина влезе Иван – новият съсед от блока отсреща. Висок, с тъмни очи и леко смутена усмивка.

– Извинявай, търся подарък за сестра ми. Може ли да помогнеш?

Показах му няколко шалчета и блузи, а той ме гледаше така, сякаш съм единствената жена на света. За първи път от години усетих пеперуди в стомаха си.

Започнахме да се виждаме все по-често – уж случайно на стълбите, уж случайно в магазина. Иван беше различен от всички досега – слушаше ме внимателно, смееше се на шегите ми и никога не ме караше да се чувствам виновна за миналото си.

– Мария, защо винаги изглеждаш тъжна? – попита ме една вечер, докато пиехме кафе на балкона му.

– Защото не знам какво е истинската любов – признах си аз. – Родителите ми… те ме научиха само как да се страхувам.

Иван хвана ръката ми.

– Може би е време някой да ти покаже другата страна на любовта.

Думите му бяха като топъл дъжд след дълга суша. Но вътре в мен все още имаше глас, който шепнеше: „Не вярвай. Всички си тръгват.“

С Иван започнахме връзка. В началото всичко беше прекрасно – разходки по тепетата, вечери у тях с домашна мусака и смях до късно през нощта. Но колкото повече се сближавахме, толкова повече страхът ми изплуваше на повърхността.

Една вечер Иван закъсня с два часа за срещата ни. Телефонът му беше изключен. Веднага си представих най-лошото – че ме е излъгал, че има друга, че ще ме напусне без обяснение.

Когато най-накрая дойде, аз вече плачех на пейката пред блока.

– Къде беше? Защо не ми се обади? – гласът ми трепереше от гняв и страх.

– Мария, колата ми се развали на Коматевско шосе! Опитах се да ти звънна от телефона на един приятел… Не мога да повярвам колко малко ми вярваш.

Тогава избухнах:

– Не мога! Не мога да вярвам! Всички си тръгват! Всички лъжат!

Иван ме прегърна силно:

– Аз няма да си тръгна. Но трябва да ми позволиш да остана.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и си мислех за всичко, което съм преживяла – за майка ми и баща ми, за Петър, за всички страхове и съмнения. Може би Иван беше прав – може би трябваше да му позволя да остане.

Днес съм на двадесет и пет. Все още се уча какво е любовта. Понякога се провалям – караме се с Иван за глупости, плача без причина или се затварям в себе си. Но вече знам едно: любовта не е това, което са ми показали родителите ми. Любовта е избор – всеки ден избираш дали да вярваш, дали да простиш, дали да останеш.

Понякога се питам: ако родителите ми бяха различни, щях ли аз да бъда различна? Или просто трябваше сама да намеря пътя към истинската любов?

А вие как мислите? Може ли човек да избяга от сенките на миналото си?