Разбито доверие: Как съпругът ми и свекърва ми ми отнеха всичко, което обичах

– Не мога да повярвам, че го правиш, Милена! – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше въздуха като нож. Стоях в средата на хола, стиснала в ръка снимка на нашето семейство – аз, Петър и малката ни дъщеря Ива. Снимката трепереше в ръцете ми, както трепереше и цялото ми тяло.

– Какво не мога да правя? Да се боря за семейството си? – отвърнах с глас, който се опитвах да запазя стабилен, но усещах как сълзите напират в очите ми.

Петър стоеше до прозореца, с гръб към мен. Не каза нищо. Само мълчание. Мълчание, което крещеше повече от всяка обида.

Всичко започна преди година. Живеехме в Пловдив, в апартамента на родителите на Петър. След раждането на Ива, Стоянка настоя да се преместим при тях „за да помага“. Аз бях благодарна – или поне така си мислех. Но помощта ѝ бързо се превърна в контрол. Всяко мое действие се следеше, всяко решение се оспорваше.

– Милена, не така се къпе дете! – чувах я всеки ден. – Милена, защо не слагаш повече сол в супата? Петър обича солено!

Петър рядко взимаше моя страна. Винаги казваше: „Майка ми знае най-добре.“ Аз преглъщах, стисках зъби и се опитвах да не обръщам внимание. Защото вярвах, че семейството е над всичко.

Но една вечер, докато прибирах Ива от детската градина, чух как Стоянка говори по телефона:

– Тя не е за нашия Петър. Не може да готви, не може да гледа дете… Ще я изгоним, ще видиш!

Сърцето ми се сви. Не казах нищо на Петър. Мислех си, че може би преувеличавам. Че може би тя просто е притеснена за сина си.

Но нещата се влошиха. Започнах да усещам студенина и от Петър. Вечерите му станаха по-дълги, телефонът му – по-скрит. Един ден намерих съобщения от някаква жена – Мария. Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

– Петре, кой е тази Мария? – попитах го една вечер, когато Ива вече спеше.

Той ме погледна с празен поглед:

– Просто колежка.

– А защо ѝ пишеш „липсваш ми“?

Той замълча. Стоянка влезе в стаята точно тогава и ме изгледа така, сякаш аз съм виновната.

– Не ровиш в телефона на мъжа си! Това е липса на уважение!

– А той уважава ли мен? – изкрещях за първи път от години.

Тогава разбрах – никога няма да бъда част от това семейство. Бях само гостенка в собствения си дом.

След няколко седмици Петър ми каза:

– Мисля, че трябва да се разделим. Майка ми е права – не сме един за друг.

Стоях като вцепенена. Ива беше до мен и ме държеше за ръката.

– А Ива? – прошепнах.

– Тя ще остане тук. Тук ѝ е по-добре – каза Стоянка твърдо.

Започнаха битки за попечителство. Стоянка използваше връзките си – познаваше хора в социалните служби. Разказваше лъжи за мен – че съм лоша майка, че не мога да се грижа за детето си.

Съдът повярва на тях. Оставиха Ива при Петър и майка му. Аз трябваше да напусна дома им само с една чанта дрехи и разбито сърце.

Месеци наред живях при приятелка в Кючук Париж. Работех каквото намеря – чистех офиси, гледах възрастни хора. Всяка вечер плачех за Ива. Пишех ѝ писма, които никога не изпращах.

Една вечер получих обаждане от училището ѝ:

– Госпожо Димитрова, Ива е много затворена напоследък… Може би трябва да поговорите с нея?

Сърцето ми се сви от болка и вина. Опитах се да се свържа с Петър – той не ми вдигна телефона. Стоянка ми затвори още преди да кажа дума.

– Не си добре дошла тук! – изсъска тя.

Започнах съдебна битка отново. Намерих адвокатка – Марияна, която беше минала през подобно нещо. Тя ми каза:

– Ще се борим докрай! Не си сама!

Минаха месеци в съдебни заседания, унижения и лъжи. Но този път не бях сама. Намерих сили в себе си, които не подозирах, че имам.

Накрая съдът реши: Ива ще живее при мен през седмицата, а уикендите ще е при баща си.

Първата вечер, когато Ива дойде при мен в малката квартира под наем, тя ме прегърна силно:

– Мамо, липсваше ми…

Сълзите потекоха по лицето ми – този път от щастие.

Днес все още боли. Все още има дни, когато се питам дали можех да направя нещо различно. Но вече знам: никой няма право да ти отнема достойнството и любовта към детето ти.

Понякога нощем се питам: Колко жени като мен мълчат и търпят? Колко още ще позволяваме чужди ръце да рушат домовете ни? Какво бихте направили вие на мое място?