Разбито огледало: История за предателство, борба и намиране на себе си – разказът на Милена от Пловдив
– Къде беше пак до толкова късно, Димитре? – гласът ми трепереше, докато стоях в коридора, стиснала ръба на огледалото, което сякаш отразяваше не само лицето ми, а и всичките ми страхове.
Той не отговори веднага. Свали якето си бавно, сякаш всяко движение беше част от някакъв ритуал. Погледна ме за миг – онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна, а сега само ме плашеше.
– Работата се проточи – излъга той. Знаех го. Знаех го по начина, по който избягваше очите ми, по миризмата на чужд парфюм по ризата му. Вече седмици усещах как нещо се изплъзва между пръстите ми. Сякаш животът ми се разпадаше на парчета, а аз не можех да ги събера.
Седнах на ръба на леглото и се загледах в празното пространство пред себе си. В главата ми ехтеше гласът на майка ми: „Милена, мъжете са такива. Търпи заради децата.“ Но аз не исках да търпя. Не исках да бъда поредната жена, която се примирява със сянката на любовта.
На следващия ден реших да го проследя. Сърцето ми биеше лудо, докато вървях след него по улиците на Пловдив – по Главната, покрай Капана, където някога се държахме за ръце и мечтаехме за бъдеще. Видях го как влиза в малко кафене и сяда срещу жена – непозната, красива, усмихната. Гледаше я така, както отдавна не беше гледал мен.
В този момент нещо в мен се счупи. Върнах се вкъщи и разбих огледалото в банята с юмрук. Кръвта потече по пръстите ми, но болката беше по-малка от тази в сърцето ми.
– Мамо, какво стана? – попита малкият ми син Петърчо, докато гледаше уплашено ръката ми.
– Нищо, маме, просто се порязах – излъгах и него. Защото как да обясня на дете, че светът му се разпада?
Вечерта Димитър се прибра по-рано от обикновено. Седнахме един срещу друг на масата. Той мълчеше. Аз също. Въздухът между нас беше тежък като олово.
– Знам всичко – прошепнах най-накрая. – Видях ви.
Той пребледня. За първи път видях страх в очите му.
– Милена… не е това, което си мислиш…
– Не ме лъжи повече! – извиках. – Колко време? Колко време живея в лъжа?
Той замълча. После тихо каза:
– От година…
Светът ми спря. Година! Цяла година съм живяла с призрак до себе си.
Последваха дни на мълчание и студенина. Майка ми настояваше да простя: „За децата! За семейството!“ Свекърва ми звънеше всеки ден: „Ти си виновна! Ако беше по-внимателна жена…“
Но аз не можех повече да се преструвам. Започнах да търся работа – нещо свое, нещо, което да ми даде смисъл извън ролята на съпруга и майка. Намерих място в една малка книжарница до Джумаята. Там сред книгите започнах да намирам себе си отново.
Петърчо страдаше. Виждах го как плаче нощем и как рисува семейството ни с две отделни къщи. Димитър идваше да го вижда през уикендите, но между нас вече нямаше нищо освен формалности.
Една вечер седнах с Петърчо на леглото му.
– Мамо, ти тъжна ли си?
– Да, маме… но ще мине. Понякога хората се разделят, но това не значи, че спират да се обичат по свой начин.
Той ме прегърна силно и аз заплаках за първи път пред него.
С времето започнах да усещам сила в себе си. Научих се да бъда сама – да пия кафето си сутрин до прозореца с изглед към тепетата, да чета книги до късно вечер и да мечтая отново. Започнах да излизам с приятелки – Мария и Елена ме държаха за ръка през най-тежките моменти.
Един ден срещнах Димитър случайно на пазара. Беше сам. Погледна ме с онзи стар поглед – търсещ прошка.
– Милена… Съжалявам.
– Аз също – отвърнах тихо. – Но вече не сме същите хора.
Тръгнах си без да се обърна назад.
Днес съм различна жена. Все още боли понякога, но вече знам коя съм и какво заслужавам. Понякога се питам: Ако едно огледало се счупи, може ли някога отново да отразява цялостен образ? Или трябва да приемем новата си форма и да продължим напред?
Какво бихте направили вие? Прошката ли е пътят или силата е в това да започнеш отначало?