Разделеното семейство: Денят, в който затворих вратата пред майка си

– Не искам да я виждам! – изкрещях с всичка сила, докато баща ми държеше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха. Бях на шест години, а светът ми се въртеше около панелния ни апартамент в Люлин, миризмата на пържени картофи и звука от стария телевизор, който никога не млъкваше. Майка ми стоеше на прага – непозната и позната едновременно. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а устните ѝ трепереха.

– Моля те, Иване… – прошепна тя. Гласът ѝ беше тих, почти несигурен, сякаш се страхуваше да не разруши крехката тишина между нас.

Баща ми, Георги, стоеше като стена между мен и нея. Никога не говореше за нея. Само понякога, когато мислеше, че не го чувам, проклинаше името ѝ под носа си. Баба ми – строгата Станка – винаги казваше: „Майка ти избра друг живот. Ние сме ти достатъчни.“

Но тази вечер тя беше тук. Миришеше на евтин парфюм и цигари. Косата ѝ беше разпиляна, а палтото ѝ – старо и износено. Не помнех лицето ѝ добре, но усещах някаква болка в гърдите си.

– Иванчо, мамо… – опита се да се усмихне тя. – Може ли да поговорим?

Погледнах баща си. Очите му бяха студени като зимата навън.

– Ти чу детето. Отивай си! – каза той с глас, който не търпи възражение.

В този момент почувствах как цялата тежест на света пада върху раменете ми. Не разбирах защо трябва да избирам между тях. Не разбирах защо сърцето ми бие толкова силно и защо искам да плача, но не мога.

– Моля те… – прошепна майка ми още веднъж.

– Не искам да те виждам! – повторих аз, този път по-тихо, но думите ми сякаш отекнаха в цялата кооперация.

Тя се обърна и си тръгна. Видях как раменете ѝ се свиха, как обувките ѝ потънаха в снега пред входа. Баща ми затвори вратата с трясък. Баба ми ме прегърна и каза: „Ти си силен мъж, Иванчо.“ Но аз не се чувствах силен. Чувствах се празен.

Годините минаваха. В училище бях тихото дете, което винаги гледаше през прозореца. Когато другите деца говореха за майките си – за това как им шият копчета или как ги чакат с топла супа у дома – аз мълчах. Веднъж учителката ме попита:

– Иванчо, а твоята майка какво работи?

– Тя не е тук – отвърнах и усетих как бузите ми пламват.

Вечерите вкъщи бяха еднообразни. Баща ми работеше като шофьор на камион и често отсъстваше. Баба ми готвеше и гледаше турски сериали. Аз се затварях в стаята си и рисувах лица – лица на жени с тъжни очи.

На шестнайсет години намерих писмо в стария скрин на баба. Беше от майка ми. Пишеше: „Обичам те, Иванчо. Винаги ще бъда твоя майка.“ Прочетох го десетки пъти. Плаках цяла нощ.

Опитах се да говоря с баща си:

– Тате… защо майка си тръгна?

Той замълча дълго, после каза:

– Не беше щастлива тук. Избра друг мъж. Остави ни.

– А аз? Аз не ѝ ли липсвах?

– Не мисли за това – отвърна той рязко.

Но аз мислех. Всяка вечер мислех за нея – къде е, дали е жива, дали мисли за мен.

Когато станах на двайсет и пет, вече имах свое семейство – жена ми Мария и малката ни дъщеря Елица. Един ден Елица се разплака:

– Тате, защо мама не ме взима от градина?

Погледнах я и усетих как старата болка се връща с пълна сила.

– Мама работи много, мила – казах ѝ тихо.

Тогава разбрах колко е трудно да бъдеш родител. Колко е лесно да сгрешиш и колко трудно е да простиш – на другите и на себе си.

Една вечер Мария ме попита:

– Защо никога не говориш за майка си?

Замълчах дълго. После ѝ разказах всичко – за онази вечер, за вратата, която затворих пред лицето на майка си.

– Мислиш ли да я потърсиш? – попита тя внимателно.

– Не знам дали мога… Не знам дали заслужавам прошка.

Мария ме прегърна:

– Всеки заслужава втори шанс.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да търся майка си по социалните мрежи, по стари адреси от писмото. Оказа се, че е починала преди три години в малко село край Плевен. Никой не беше до нея.

Седях сам в кухнята и гледах снимката ѝ от личната карта – същите тъжни очи като моите рисунки от детството.

Понякога се чудя: ако бях отворил вратата тогава… ако бях казал „Мамо“ вместо „Отивай си“… Щеше ли животът ни да бъде различен? Щях ли да бъда по-добър баща? Щях ли да намеря прошка за себе си?

Кажете ми… Може ли едно дете да носи вина за решенията на възрастните? И има ли прошка за онези думи, които изричаме от болка?