Раздяла в родилния дом: Историята на една майка

Сълзите ми се стичат по лицето, докато стоя пред вратата на родилния дом. Вътре, в малката стая, лежи моят новороден син. Сърцето ми се къса, но знам, че трябва да направя това, което е най-добро за него. „Как можеш да го оставиш?“ – чувам гласа на майка ми в главата си, докато тя стои до мен, с ръце скръстени пред гърдите си. „Той е твоята кръв и плът, Мария!“ – настоява тя, а аз само поклащам глава.

„Не разбираш, мамо,“ прошепвам, опитвайки се да задържа сълзите си. „Не мога да му дам това, от което се нуждае. Не съм готова.“ Майка ми въздиша тежко и се обръща настрани. Знам, че я разочаровам, но вътрешно усещам, че правя правилното нещо.

Всичко започна преди няколко месеца, когато разбрах, че съм бременна. Бях сама в малкия си апартамент в София, когато тестът за бременност показа две чертички. Първоначално изпитах радост и вълнение, но скоро след това ме обзе страх. Как ще се справя сама? Бащата на детето беше изчезнал от живота ми още преди да разбера за бременността.

През следващите месеци се борих с депресия и тревожност. Посещавах психолог, но нищо не изглеждаше да помага. Чувствах се като в капан, неспособна да избягам от собствените си мисли. Майка ми настояваше да се върна у дома в Пловдив, но аз отказвах. Исках да докажа на себе си и на нея, че мога да се справя сама.

Когато дойде денят на раждането, бях изтощена както физически, така и емоционално. Въпреки това, когато видях сина си за първи път, сърцето ми се изпълни с любов. Но тази любов беше придружена от страх – страх от бъдещето, страх от провал.

След като изписаха сина ми от болницата, прекарахме няколко дни заедно у дома. Но всяка нощ плачех тихо в леглото си, усещайки как тежестта на отговорността ме притиска все повече и повече. Не можех да спя, не можех да ям. Чувствах се като призрак в собствения си живот.

Една вечер седнах на дивана с майка ми и й казах за решението си. „Ще го оставя в болницата,“ казах тихо. Тя ме погледна с ужас и недоумение. „Мария, това е твоето дете! Как можеш да го направиш?“ Но аз вече бях взела решението си.

На следващия ден се върнахме в болницата. Докато подписвах документите за осиновяване, ръцете ми трепереха. Сестрата ме погледна със съчувствие и каза: „Знаем, че не е лесно. Но понякога най-трудните решения са тези, които са най-добри за всички.“ Тези думи ми дадоха малко утеха.

Сега стоя пред вратата на родилния дом и се опитвам да събера сили да се сбогувам с него. Влизам вътре и го виждам – малък и беззащитен в креватчето си. Сърцето ми се свива от болка. „Обичам те,“ прошепвам му и го целувам по челото.

Излизам от стаята със сълзи на очи и усещам как майка ми ме прегръща силно. „Ще мине време,“ казва тя тихо. „Но ще намериш мир със себе си.“ Надявам се тя да е права.

Докато напускам болницата, се питам дали някога ще мога да простя на себе си за това решение. Дали някога ще намеря покой? И дали синът ми ще разбере защо го оставих? Това са въпроси, които ще ме преследват завинаги.