Раждане, болка и истина: Когато съпругът ми ме нарани, вместо да ме подкрепи
„Стига си хленчила, Мария! Всички жени раждат, не си първата!“ – думите на Димитър пронизаха въздуха в родилната зала като нож. Болката от контракциите беше нищо в сравнение с болката, която изпитах от гласа му. Лекарката ме погледна укорително, сякаш аз съм виновна, че не мога да се справя по-тихо. В този момент осъзнах, че съм сама – напълно сама, въпреки че до мен стоеше човекът, когото наричах свой съпруг.
Преди да забременея, вярвах, че Димитър е моят стълб. Познавахме се от студентските години във Велико Търново – той винаги беше уверен, решителен, а аз – малко по-неуверена, но обичаща живота. Мислех, че ще бъдем екип. Но още по време на бременността започнах да усещам промяна. „Пак ли ще ядеш?“, „Това ли ще облечеш?“, „Не се лигави толкова!“ – все по-често чувах тези реплики вкъщи. Майка ми казваше: „Мъжете така са си – не разбират женските неща.“ Но аз исках повече. Исках разбиране.
В деня на раждането всичко се сгромоляса. Отидохме в болницата в 3 през нощта. Димитър караше бързо и мълчаливо. Влязохме в родилното отделение – студени стени, миризма на дезинфектант и страх. Когато болките станаха непоносими, го помолих да ми държи ръката. Той я хвана за миг и после я пусна: „Не мога да гледам такива неща.“
Чувах как сестрата му шепне: „Гледай я как се държи, все едно е първата жена на света.“ И тогава Димитър каза онова изречение. Почувствах се унизена, малка, безсилна. Сълзите ми се смесиха с потта по челото ми.
След раждането на малкия Александър всичко трябваше да се промени към по-добро. Но вкъщи напрежението само растеше. Димитър идваше късно от работа, не поглеждаше бебето, а когато го помолех за помощ, въздишаше тежко: „Цял ден бачкам, а ти само ревеш и се оплакваш.“
Една вечер майка ми дойде да ми помогне с къпането на Александър. Докато го държахме над ваничката, тя прошепна: „Дете мое, така ли си го представяше?“ Не можах да отговоря. Сълзите ми капеха във водата.
Започнах да се затварям в себе си. Чувствах се виновна – може би аз съм виновна за всичко? Може би не съм достатъчно добра майка? Или съпруга? Приятелките ми звъняха, но аз не вдигах телефона. Не исках никой да знае какво се случва у дома.
Една нощ Александър плачеше безутешно. Опитвах всичко – люлеене, песнички, прегръдки. Димитър стана от леглото и кресна: „Не можеш ли да го успокоиш най-накрая? Защо само ти не можеш?“ В този момент нещо в мен се пречупи.
На следващия ден взех Александър и отидох при майка ми. Седнахме на кухненската маса и й разказах всичко – всяка болка, всяка обида, всяка нощ без сън. Тя ме прегърна силно: „Мария, ти си силна жена! Не позволявай никой да те тъпче!“
Върнах се вкъщи с нова решимост. Когато Димитър се прибра, го посрещнах с твърд глас: „Трябва да поговорим.“ За първи път не треперех пред него. Казах му всичко – как ме е наранил в родилната зала, как се чувствам сама и изоставена.
Той замълча дълго. После каза: „Не знаех, че ти е било толкова тежко.“
„Не знаеше, защото никога не попита“, отвърнах аз.
Последваха дни на мълчание и напрежение. Но аз вече бях различна. Започнах да излизам с Александър навън, срещах се с други майки в парка. Намерих сили да говоря за болката си – първо с майка ми, после с приятелките си.
Димитър започна да се променя бавно. Един ден го видях как държи Александър и му пее приспивна песен – същата песен, която баща ми пееше на мен като малка.
Не знам дали ще успеем да спасим брака си напълно. Но знам едно – вече няма да мълча и няма да търпя обиди.
Понякога се питам: Колко жени премълчават болката си от страх или срам? Колко от нас вярват, че трябва да търпят всичко заради децата или семейството? Може би е време да говорим открито за това.