Разпилени обещания: Когато домът остане празен

– Защо не разбирате? Тук няма нищо за нас! – гласът на Ивайло отекна в празната кухня, сякаш думите му се блъскаха в стените, които сам бях издигнал с ръцете си.

Стоях срещу него, стиснал чашата с чай, а ръцете ми трепереха – не от възрастта, а от безсилие. Снаха ми Мария стоеше до прозореца, вперила поглед навън, сякаш търсеше спасение в далечината. Беше късен ноември, вятърът свистеше из двора, а аз усещах как студът се промъква и в душата ми.

– Ивайло, всичко това го направих за вас – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. – За да имате къде да се върнете. За да не бъдете като мен – чужденец навсякъде.

Той въздъхна тежко и седна на масата. Мария не каза нищо, само се обърна и ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен, че искам нещо повече от тях.

– Тате, ти си далеч по-добре тук. Но ние… ние имаме работа в София. Животът ни е там. Не можем да оставим всичко и да дойдем на село – каза Ивайло.

В този момент сякаш всичко се срина. Спомних си как преди двадесет години заминах за Испания. Как работих по строежите, как ръцете ми се напукаха от цимент и студ, как всяка вечер гледах снимката на малкия Ивайло и си обещавах: „Ще се върна. Ще построя дом.“

И го направих. Върнах се. Купих старата къща на дядо, съборих я до основи и започнах наново. Всеки камък, всяка греда – всичко беше с мисълта за семейството ми. Мечтаех как ще седим заедно на двора, ще печем чушки през есента, ще слушаме щурците през лятото.

Но сега стоях сам срещу сина си и усещах как между нас зее пропаст.

– Ами децата? – попитах тихо. – Няма ли да е по-добре за тях тук? Чист въздух, простор…

Мария най-сетне проговори:

– Господин Георгиев, оценяваме всичко, което сте направили. Но нашите деца имат нужда от училища, извънкласни дейности… Тук няма нищо за тях. Не можем да ги откъснем от приятелите им.

Погледнах я – млада, красива жена, но очите ѝ бяха уморени. Знаех, че не е лесно да живееш в София – скъпите квартири, задръстванията, вечната борба за по-добър живот. Но защо тогава всичко, което съм градил с години, изглеждаше толкова безсмислено?

След като си тръгнаха, къщата потъна в тишина. Само тиктакането на часовника и далечният лай на кучето нарушаваха спокойствието. Излязох на двора – студеният въздух ме прониза до кости. Погледнах лозето – голо и тъжно през зимата. Спомних си как баща ми ме учеше да режа пръчките през март, как майка ми месеше хляб в старата пещ.

Седнах на пейката под ореха и се разплаках. Не от слабост – от болка. Болка по изгубеното време, по разбитите мечти.

На следващия ден ме посети съседката баба Дора.

– Как си, Петре? – попита тя и седна до мен.

– Сам съм, Доре. Всичко направих за тях, а те не искат да останат тук.

Тя сложи ръка на рамото ми.

– Така е сега младите… Всички бягат към града. И моите внуци не идват вече. Но знаеш ли? Домът не е само къща. Домът е там, където са хората ти.

Думите ѝ ме жегнаха. Ами ако никога не успея да ги върна? Ако цял живот съм градил стени вместо мостове?

Дните минаваха бавно. Понякога Ивайло ми звънеше по телефона:

– Тате, добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

– Добре съм, сине – лъжех го аз. – Само ми липсвате.

Понякога идваха за уикендите – шумни, забързани, все гледаха часовника кога трябва да тръгват обратно към София. Внуците ми тичаха из двора, но след два дни вече им липсваше интернетът и приятелите им.

Започнах да се питам: дали не сгреших? Дали не трябваше да остана при тях в града? Или може би трябваше да приема, че всеки има свой път?

Една вечер седях пред камината и гледах снимките по стената – младият Ивайло с първото си колело; аз и жена ми на сватбата ни; старата къща преди ремонта… Всичко това беше част от мен, но вече не беше част от тях.

В селото останахме само аз и още няколко старици и старци. Понякога се събираме на мегдана – говорим за миналото, за децата ни в чужбина или в София. Всеки носи своята болка и своята надежда.

Питам се: какво е домът? Мястото или хората? Може ли една къща без смях и глъч да бъде дом? Или домът е там, където са спомените ни?

А вие как мислите? Дали някога ще се върнат децата ни? Или трябва да приемем новата самота като част от живота ни?