Разводът не беше краят: Как бившият ми съпруг и свекървата ми се опитаха да обърнат сина ми срещу мен и новия ми партньор

– Не мога да повярвам, че пак си го довела тук! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в коридора като нож. Стоях с чантата в ръка, а синът ми Виктор се беше скрил зад мен, стискайки ме за ръкава. Новият ми партньор, Димитър, стоеше неловко до вратата, сякаш всеки момент ще избяга.

– Това е моят дом, Мария. Моля те, уважавай избора ми – казах тихо, но твърдо. Вече бях преминала през ада на развода с Петър, но не очаквах, че истинската битка тепърва започва.

Петър и аз се разведохме преди година. Бракът ни беше изтъкан от недоразумения, обиди и постоянни намеси от страна на майка му. Мария никога не ме прие за достойна снаха. Винаги намираше повод да ме уязви – било заради работата ми като учителка, било заради начина, по който възпитавам Виктор. След развода тя сякаш получи нова мисия – да ме изтрие от живота на сина си и внука си.

Петър се премести при нея в апартамента в „Люлин“, а Виктор започна да прекарва уикендите там. В началото всичко изглеждаше нормално – детето се връщаше усмихнато, разказваше как са ходили на кино или са играли шах. Но постепенно забелязах промяна. Виктор стана затворен, започна да избягва разговорите с мен, а когато Димитър идваше на гости, се затваряше в стаята си.

Една вечер, докато му приготвях вечеря, Виктор избухна:
– Защо трябва да живеем с този човек? Той не е татко! – очите му бяха пълни със сълзи.

Седнах до него и го прегърнах.
– Никой не иска да ти отнеме татко, Вики. Но и аз имам право на щастие. Димитър е добър човек и те обича.

– Баба каза, че той е тук само заради парите ти! – изстреля той и избяга в стаята си.

Седях на масата, стиснала юмруци. Сълзите напираха, но не можех да си позволя да рухна. Знаех, че Мария и Петър говорят лошо за мен пред Виктор. Бяха му казали, че съм го изоставила заради друг мъж, че не ме е грижа за него. Дори го бяха водили при психолог без мое знание.

Една сутрин получих писмо от училището – Виктор е станал агресивен към съучениците си. Класната ме извика на разговор.
– Госпожо Иванова, синът ви преживява тежък период. Има ли нещо у дома?

Погледнах я безпомощно.
– Разведохме се с баща му. Сега имам нов партньор…

Тя кимна разбиращо.
– Децата усещат всичко. Говорете с него. Покажете му, че го обичате.

Вечерта седнах до Виктор на леглото му.
– Вики, знам, че ти е трудно. Но аз винаги ще бъда до теб. Каквото и да казват другите.

Той ме погледна с големите си кафяви очи.
– Мамо… ти няма да ме оставиш, нали?

Прегърнах го силно.
– Никога.

Димитър също се опитваше да спечели доверието му – водеше го на футболни мачове, учеше го да кара колело. Но всеки път след уикенд при баща му Виктор се връщаше по-студен и отчужден.

Една неделя следобед телефонът ми звънна. Беше Петър.
– Искам Виктор да живее при мен. Ти си заета с новия си мъж, а майка ми може да се грижи по-добре за него.

Гневът ме заля като вълна.
– Не ти позволявам повече да настройвате детето срещу мен! Ако трябва ще търся помощ от социалните!

Последваха седмици на напрежение – обаждания от Петър, злобни съобщения от Мария, дори анонимни писма в пощенската кутия: „Майка ли си ти?“, „Срамота!“. Съседките започнаха да ме гледат накриво. Чувствах се сама срещу целия свят.

Една вечер Димитър ме намери разплакана в кухнята.
– Не мога повече… – прошепнах. – Чувствам се като провалена майка.

Той ме прегърна силно.
– Ти си най-смелата жена, която познавам. Не им позволявай да те пречупят.

Реших да потърся помощ от психолог – за себе си и за Виктор. Започнахме да ходим заедно на консултации. Постепенно Виктор започна да говори повече – за страховете си, за объркването между двата дома, за това как баба му казвала лоши неща за мен и Димитър.

Един ден той ми каза:
– Мамо… аз те обичам най-много. Но не знам какво да мисля понякога…

Сълзите ми потекоха свободно този път – от облекчение и болка едновременно.
– Вики, важното е да вярваш на сърцето си. Аз винаги ще съм тук за теб.

След месеци борба отношенията ни започнаха да се възстановяват. Димитър стана част от семейството ни – не като заместител на баща му, а като приятел и подкрепа. Петър и Мария не спряха с опитите си да ни разделят, но вече нямах власт над нас.

Днес знам: любовта и честността са по-силни от всяка интрига. Понякога семейството не е това, което обществото очаква – а това, което сами изградим с доверие и грижа.

Питам се: Колко майки са минали по този път? Колко още ще трябва да се борят за любовта на децата си въпреки интригите и злобата? Споделете вашите истории…