Съдба в бяло: Изповедта на Невена Петрова

„Невена, сигурна ли си, че искаш да го направиш?“ – гласът на майка ми трепери, докато оправя воала ми. Виждам отражението ѝ в огледалото – очите ѝ са пълни със сълзи, но не от радост. Може би от страх. Или от срам. Не знам вече. Аз самата не знам какво чувствам. Седя в инвалидната количка, ръцете ми се стискат в скута, а сърцето ми бие лудо. Булчинската ми рокля се разлива като сняг около мен, а краката ми – те са просто там, чужди, безчувствени, откакто катастрофата ги отне от мен преди две години.

Георги стои до мен, държи ме за ръката, но усещам напрежението в пръстите му. Той е тук, но дали наистина е тук? Или просто изпълнява дълга си към мен, защото така трябва? Понякога се чудя дали ме обича или просто се страхува да ме остави сама. „Невена, всичко ще бъде наред. Обичам те“, прошепва той, но думите му се разпиляват във въздуха като есенни листа. Не мога да му отговоря. Не мога да му кажа, че се страхувам. Че се съмнявам. Че понякога го мразя заради съжалението в очите му.

Вратата на стаята се отваря рязко и баща ми влиза, стиснал устни. „Време е“, казва той, но не ме поглежда. Откакто останах в количката, той не може да ме гледа в очите. Сякаш съм му напомняне за всичко, което е загубил – за дъщерята, която е била силна, независима, мечтаеща за бъдеще в чужбина. Сега съм просто товар, който трябва да носи. Понякога го чувам как нощем плаче в кухнята, мислейки си, че никой не го чува. Понякога и аз плача, но тихо, за да не го натоварвам още повече.

Докато ме бутат към залата, усещам погледите на всички – роднини, съседи, приятели. Някои плачат, други шепнат зад гърба ми. „Горката Невена, толкова млада, а вече прикована към количка…“ „Георги е истински мъж, че не я изостави…“ Слушам ги, но не мога да им се сърдя. Българското село е малко, хората обичат да говорят. Но никой не знае какво е да се събудиш сутрин и да не усещаш тялото си. Никой не знае какво е да гледаш любимия си човек и да се чудиш дали не би бил по-щастлив с някоя друга, здрава, красива, която може да му роди деца и да тича с него по поляните.

Когато стигаме до олтара, свещеникът ме гледа с тъжна усмивка. Започва церемонията, но аз не чувам думите му. Мислите ми се връщат към онази нощ – катастрофата. Бяхме с Георги, караше той. Спорехме за нещо глупаво, не помня вече. После всичко стана бяло, после черно. Събудих се в болницата, а майка ми плачеше до леглото. Георги беше там, но не можеше да ме погледне. После разбрах, че е бил с друга преди катастрофата. Че е искал да ме напусне. Но след инцидента остана. От вина? От съжаление? Или от любов?

„Приемаш ли Георги за свой законен съпруг?“ – гласът на свещеника ме връща в настоящето. Поглеждам Георги. Очите му са пълни със страх. Може би се страхува, че ще кажа „не“. Може би се страхува, че ще кажа „да“. В този миг си спомням всички нощи, в които лежах будна, слушайки как той се прибира късно, как мирише на чужд парфюм. Спомням си как веднъж го попитах: „Обичаш ли я?“ Той не отговори. Просто ме прегърна и заплака. Тогава разбрах, че никога няма да бъда достатъчна за него. Но и той никога няма да бъде достатъчен за мен.

„Да“, прошепвам, но гласът ми е чужд. Георги също казва „да“, но ръцете му треперят. Всички ръкопляскат, майка ми плаче, баща ми гледа встрани. Чувствам се като актриса в чужд живот. След церемонията всички идват да ни поздравят. Леля Мария ме целува по челото: „Бъди силна, дете. Бог изпитва най-силните.“ Усмихвам се, но вътре в мен всичко се руши.

Вечерта, когато оставаме сами в малката стая, Георги сяда до мен на леглото. „Невена, искам да ти кажа нещо…“ Гласът му трепери. „Знам за нея“, прекъсвам го. „Знам, че си бил с друга. Знам, че остана при мен, защото се чувстваш виновен. Но аз не искам съжаление. Искам любов. Можеш ли да ми дадеш това?“ Той ме гледа дълго, после се разплаква. „Не знам, Невена. Опитвам се. Наистина се опитвам.“

Тази нощ не спим. Говорим до сутринта – за мечтите, които сме загубили, за страховете, които ни държат будни, за бъдещето, което ни плаши. На сутринта слънцето огрява стаята, а аз усещам, че нещо се е променило. Може би никога няма да бъда щастлива така, както съм си мечтала. Може би Георги никога няма да ме обича така, както искам. Но може би това е достатъчно. Може би прошката е по-важна от любовта. Прошката към него. Прошката към себе си.

Сега, когато гледам през прозореца към двора, където децата тичат и се смеят, се питам: „Мога ли да бъда щастлива въпреки всичко? Мога ли да простя – на него, на себе си, на съдбата?“ А вие, бихте ли простили? Бихте ли останали? Или бихте избрали себе си?