Сълзи на майка: Когато синът ти разбие семейство

— Не мога да повярвам, че пак я доведе тук! — гласът ми трепереше, докато гледах Димитър как сваля якето на новата си приятелка, Виктория, в коридора на нашия апартамент в Люлин. Миризмата на домашна леща се смесваше с тежкото усещане за предателство, което не ме напускаше вече пета година.

— Мамо, моля те, не започвай пак… — Димитър въздъхна уморено и хвърли бегъл поглед към Виктория, която се усмихваше неуверено, сякаш знаеше, че никога няма да бъде приета напълно тук.

В този момент всичко в мен кипеше. Спомнях си онзи ден, когато Мария — първата му съпруга — дойде при мен със сълзи на очи и близнаците в ръце. Бяха само на три месеца. „Майко, той има друга“, прошепна тя тогава. Не можех да повярвам. Димитър винаги беше доброто момче — учеше отлично в гимназията, помагаше ми с баща му, когато той се разболя. Но тогава… тогава нещо се счупи.

— Какво искаш да направя? Да живея в миналото? — Димитър се опита да ме прегърне, но аз отстъпих назад.

— Искам да си спомниш какво направи! — изкрещях по-тихо, за да не чуят съседите. — Остави Мария сама с две бебета! Остави ги заради… — погледнах Виктория с погнуса — …за нея!

Виктория наведе глава. Знаех, че не е само нейна вината. Но не можех да простя. Не можех да забравя как Мария идваше всяка неделя с близнаците — Алекс и Ива — и как те питаха: „Баба, тате ще дойде ли днес?“ А аз лъжех: „Той е на работа, милички.“

— Мамо, Виктория е бременна… — Димитър го каза тихо, сякаш се страхуваше от думите си.

Светът ми се срина за втори път. Сърцето ми туптеше лудо. Не можех да дишам. „Още едно дете? Още едно семейство? А старото? А Алекс и Ива?“

— Това ли ти трябваше? Да започнеш всичко отначало? — гласът ми беше пресипнал.

Виктория се разплака. Димитър я прегърна и ме погледна с онзи поглед, който помнех от детството му — когато беше виновен, но не знаеше как да го поправи.

— Мамо, моля те… Не искам да губя теб. Не искам да губя и тях. Но животът ми е такъв сега.

— А животът на Мария? На децата ти? — попитах го остро.

Той замълча. В този момент си спомних всички разговори със съседките на пейката пред блока:

— Видя ли го твоя Димитър? С новата! А Мария горката…
— Ех, мила, днешните мъже…

Срамът ме изгаряше. Винаги съм искала да бъда добра майка. Да подкрепям детето си. Но как да подкрепя това?

Вечерта мина в мълчание. Виктория стоеше в кухнята и бършеше сълзите си. Димитър гледаше телефона си и чакаше Мария да му пише за близнаците. Аз стоях до прозореца и гледах светлините на София.

На следващия ден Мария дойде с Алекс и Ива. Децата тичаха към мен:

— Бабо! Бабо! Тате ще дойде ли?

Погалих ги по главите:

— Не знам, милички… Той има работа.

Мария седна срещу мен на масата и ме хвана за ръката:

— Знам, че ти е трудно. Но моля те… не ги настройвай срещу него. Те имат нужда от баща си.

Погледнах я през сълзи:

— Как го правиш? Как прощаваш?

Тя се усмихна тъжно:

— За тях го правя. Защото ако аз не простя, те ще страдат още повече.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Аз не можех да простя. Не можех да приема Виктория. Не можех да приема новото дете. Но виждах болката в очите на всички около мен — на Мария, на Димитър, на децата.

Седмици минаха така — между мълчание и избухвания, между вина и опити за прошка. Един ден Димитър ме попита:

— Мамо, ще дойдеш ли на рождения ден на Виктория? Ще бъдем всички там… и Мария ще дойде с децата.

Стоях дълго пред огледалото онази вечер. Гледах бръчките си, побелелите коси. Колко време ще продължавам да мразя? Колко време ще наказвам всички около себе си?

На рождения ден отидох. Видях как Алекс и Ива играят с Виктория — тя им беше купила подаръци. Видях как Мария се усмихва насила и как Димитър се опитва да бъде баща на всички.

В края на вечерта Виктория дойде при мен:

— Госпожо Иванова… Знам, че никога няма да ме приемете напълно. Но аз обичам Димитър… и вашите внуци също са важни за мен.

Погледнах я дълго. Видях страха ѝ, болката ѝ… човечността ѝ.

Може би някой ден ще успея да простя напълно. Може би не. Но знам едно: семейството никога не е черно-бяло.

Понякога се питам: Кое е по-важно — да останеш верен на принципите си или да дадеш шанс на любовта? Може ли една майка някога напълно да прости такова предателство?