Сълзи на прага: Историята на баба Мария и сбогуването с дома
– Моля те, Ирина, кажи ми истината! – гласът ми трепереше, докато стисках дръжката на стария си куфар. Сълзите се стичаха по бузите ми, а в гърдите ми се надигаше паника. – Не ме оставяй там… Моля те!
Ирина въздъхна тежко и избягна погледа ми. През прозореца се чуваше далечен лай на куче и шумът на трамвая по булеварда. Въздухът в стаята беше тежък, напоен с мириса на лавандула и стари книги. Бях прекарала тук повече от четиридесет години – домът, в който отгледах сина си Петър, в който се смяхме, плакахме и празнувахме всяка Коледа заедно.
– Мамо Мария, не е това, което си мислиш – опита се да ме успокои Ирина, но гласът ѝ беше напрегнат. – Просто ще отидем да видим едно място… да поговорим с хората там. Петър е много зает напоследък, а аз… аз не мога да се справя сама с всичко.
Погледнах я – младата жена, която някога приех като дъщеря. Сега между нас стоеше стена от недоизказани думи и умора. Откакто получих инсулта миналата година, всичко се промени. Ръцете ми трепереха, краката ми отказваха да ме слушат. Вече не можех да готвя любимите им мусака и баница, не можех да изляза сама до магазина. Често чувах как Ирина говори по телефона с приятелките си: „Не знам как ще издържа още… всичко е върху мен.“
– Не искам да ходя там! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. – Това е моят дом! Тук са спомените ми, тук е всичко мое!
Ирина се наведе към мен и хвана ръката ми:
– Мамо Мария, моля те… Не го правим от лошо. Просто… не знам вече какво да правя. Петър работи по цял ден, аз съм с децата… Ти имаш нужда от повече грижи.
– Аз имам нужда от семейството си! – прошепнах през сълзи.
В този момент вратата се отвори и влезе Петър. Лицето му беше уморено, очите – зачервени. Погледна ме и за миг видях в тях онова малко момче, което някога държах за ръка на първия учебен ден.
– Мамо… – започна той тихо. – Не искаме да те нараним. Просто… страх ни е за теб. Ако ти стане нещо, докато сме на работа…
– А ако ми стане нещо там? Сред непознати хора? – прекъснах го аз. – Знаеш ли какво е да се събудиш нощем и да не познаваш никого около себе си?
Петър седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Знам, мамо… Но ние не можем да бъдем тук по цял ден. А ти имаш нужда от помощ.
В този момент внучката ми Ани надникна през вратата:
– Бабо, ще дойдеш ли пак да ми разкажеш приказка довечера?
Погледнах я – руса, с големи кафяви очи като моите. Сърцето ми се сви още повече.
– Не знам, мило мое… – отвърнах тихо.
Ани се приближи и ме прегърна силно:
– Не искам да ходиш никъде! Ти си моята баба!
Ирина се разплака. Петър също наведе глава. В този момент осъзнах колко сме изгубили един друг в ежедневните грижи и страхове.
– Може ли да поговорим всички заедно? – предложих с последни сили.
Седнахме около масата в кухнята – мястото, където някога се събирахме всяка неделя. Говорихме дълго – за страховете им, за умората на Ирина, за моето чувство на изолация и страх от самота. Разказах им какво значи за мен този дом, как всяка вещ носи спомен за татко им, за първите стъпки на Петър, за песните, които пеехме вечер.
– Може би има друг начин – каза Ирина след дълго мълчание. – Може би можем да намерим жена, която да помага у дома? Или поне някой да идва няколко пъти седмично?
Петър кимна:
– Ще направим всичко възможно да останеш тук, мамо.
Сълзите ми този път бяха от облекчение. Прегърнах ги силно.
Вечерта разказах приказка на Ани – за едно дърво, което никога не напуска гората си, защото корените му са дълбоко в земята.
Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над София. Чувствам се уморена, но спокойна. Знам, че битката не е свършила – старостта е тежък товар и за мен, и за близките ми. Но поне вече говорим открито.
Питам се: Колко ли още възрастни хора като мен се страхуват да не бъдат изоставени? Колко семейства премълчават болката си вместо да я споделят? Кажете ми – какво бихте направили на мястото на моето семейство?