Сълзи на разкаяние: Изповедта на един българин, който изгуби всичко заради любовна заблуда

— Не си ли тръгваш най-сетне? — гласът на жена ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Беше късна есенна вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Стоях до вратата с куфар в ръка, сърцето ми блъскаше лудо в гърдите. Не можех да я погледна в очите.

— Моля те, не прави това по-трудно — прошепнах, но думите ми увиснаха между нас като тежък облак.

Мария не каза нищо повече. Само се обърна с гръб към мен и започна да мие чиниите с такава ярост, че водата пръскаше по плота. Дъщеря ни, Ива, беше в стаята си и слушаше музика със слушалки. Знаех, че плаче. Знаех, че я предавам.

Излязох от дома си онази вечер с мисълта, че започвам нов живот. Че любовта ми към Елица — жената, с която изневерявах на Мария — ще оправдае всичко. Че заслужавам щастие. Но още на следващата сутрин, когато се събудих в чуждо легло, с чужд аромат по възглавницата, усетих празнота, която не можех да запълня.

Минаха месеци. Елица беше млада, красива и свободна. С нея всичко беше леко и безгрижно — поне така изглеждаше в началото. Но скоро разбрах, че тя не търси семейство, не иска ангажименти. Започнахме да се караме за дреболии — кой ще измие чиниите, защо не съм й купил цветя, защо не й обръщам достатъчно внимание. Всяка вечер се прибирах в празния ни апартамент и усещах как стените ме притискат.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и заварих Елица да говори по телефона с някого. Гласът й беше нежен, смяхът й — искрен. Когато ме видя, затвори бързо и се усмихна виновно. Не попитах нищо. Просто седнах на дивана и запалих цигара.

— Какво става с теб напоследък? — попита тя след малко.

— Нищо — излъгах. — Просто съм уморен.

Но истината беше друга: бях изгубил всичко. Мария вече не ми вдигаше телефона. Ива не искаше да ме вижда. Родителите ми ме гледаха с разочарование и мълчаливо осъждане всеки път, когато ги посещавах в Пловдив.

— Ти си направи избора — каза ми веднъж баща ми. — Сега живей с него.

Минаха години. Елица си тръгна една сутрин без обяснения. Остави бележка: „Не мога повече така.“ Не плаках. Просто седях на кухненската маса и гледах празната чаша кафе.

Опитах се да се върна при Мария. Отидох пред блока й в София и чаках с часове да се прибере от работа. Когато ме видя, очите й се напълниха със сълзи — но не от радост или облекчение, а от болка и гняв.

— Какво искаш? — попита тя студено.

— Да ми простиш… Да опитаме отново… — думите ми звучаха жалко дори в собствените ми уши.

— Не мога — отвърна тя твърдо. — Ти уби всичко хубаво между нас. Ива още страда. Аз… аз вече не съм същата жена.

Паднах на колене пред нея на тротоара. Хората минаваха покрай нас и ни гледаха с любопитство или съжаление. Не ме интересуваше. Само исках да върна времето назад.

— Моля те… — прошепнах през сълзи.

Мария само поклати глава и влезе във входа без да се обърне.

Сега живея сам в малък апартамент под наем в Люлин. Работя като счетоводител в една фирма за строителни материали. Вечерите са най-тежки — тогава спомените ме връхлитат като буря: смехът на Ива, топлината на Мария, миризмата на домашен хляб в неделя сутрин…

Понякога срещам Ива случайно по улиците на София. Вече е пораснала жена — красива като майка си, но с тъга в очите. Поздравяваме се учтиво, но между нас стои невидима стена от болка и недоизказани думи.

Понякога се питам: заслужаваше ли си? Беше ли тази кратка страст по-ценна от семейството ми? Защо хората осъзнаваме какво сме имали едва когато го загубим завинаги?

Може би някой ден ще намеря прошка — ако не от Мария и Ива, то поне от себе си. Но засега живея с тежестта на собственото си предателство.

Кажете ми… има ли втори шанс за хора като мен? Или някои грешки са толкова големи, че никога не могат да бъдат поправени?