Сълзи от самота в новия дом

„Не мога повече да чакам, мамо!“ – думите на сина ми, Иван, отекнаха в главата ми като гръм. Стояхме на верандата на новопостроения ми дом, който беше плод на 13 години тежък труд в чужбина. Бях вложила всичко в този дом, всяка спестена стотинка, всяка капка пот и сълза. Мечтата ми беше да живеем тук заедно – аз, Иван и неговата съпруга Мария. Но сега той стоеше пред мен, с куфар в ръка, готов да се върне в града.

„Но защо, Иване? Всичко това е за теб!“ – гласът ми трепереше от отчаяние. „Тук имаме всичко – чист въздух, простор, спокойствие.“

„Мамо, разбирам те, но животът ми е в града. Работата ми, приятелите ми, всичко е там. Мария също не иска да напуска града.“

Сърцето ми се сви от болка. Как можеше да не разбере? Как можеше да не види красотата на живота тук? Бях израснала на село и знаех колко е ценно това спокойствие, тази близост до природата. Но за него това беше просто място, далеч от всичко, което обича.

След като баща му ни напусна, когато Иван беше само на осем години, аз се борих сама да го отгледам. Работих ден и нощ, за да му осигуря всичко необходимо. Когато заминах за чужбина, го оставих при баба му и дядо му, за да може да има по-добро бъдеще. И сега, когато най-накрая можехме да бъдем заедно, той избираше града пред мен.

„Мамо, не искам да те наранявам,“ продължи Иван с мек глас. „Но трябва да следвам сърцето си.“

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Не можех да го задържа насила. Знаех това. Но болката беше непоносима.

„Добре,“ прошепнах едва чуто. „Но знаеш ли, че винаги ще имаш дом тук. Винаги ще те чакам.“

Той ме прегърна силно и аз усетих как сърцето му бие бързо срещу моето. „Обичам те, мамо,“ каза той преди да се обърне и да тръгне към колата.

Останах сама на верандата, гледайки как колата му изчезва по пътя. Вятърът леко разлюляваше дърветата около мен и аз се почувствах по-самотна от всякога.

Дните минаваха бавно и къщата беше тиха и празна. Всеки ъгъл ми напомняше за мечтите, които имах за нас тримата. Градината беше пълна с цветя, които бях засадила с надеждата да ги видя как растат заедно с нашето семейство.

Една вечер седнах на люлката в двора и погледнах към звездите. „Дали направих грешка?“ запитах се тихо. „Дали трябваше да остана в града и да бъда по-близо до него?“

Но дълбоко в себе си знаех отговора. Това беше моят дом, моето убежище от света. И макар че бях сама тук, все още вярвах, че един ден Иван ще разбере стойността на това място.

Сълзите ми изсъхнаха под лунната светлина и аз се усмихнах леко. „Може би един ден,“ прошепнах на себе си, „може би един ден той ще се върне.“