„Само е семейство, ще намериш още един сандвич за племенника си“ – Как една молба преобърна всичко

– Пак ли ще го гледаш, Мариела? – гласът на майка ми прозвуча остро от другата стая, докато държах телефона до ухото си.

– Само за няколко часа, мамо. Сестра ми няма на кого друг да разчита – прошепнах, усещайки как гневът се надига в мен, но се опитах да го потисна.

– Все ти си тази, дето трябва да спасява всички! – изсумтя тя и затръшна вратата на кухнята.

Стиснах зъби. Беше вторник следобед, а аз вече усещах тежестта на седмицата върху раменете си. Работех от вкъщи като счетоводителка и всеки час ми беше ценен. Но когато сестра ми Лилия се обади с треперещ глас: „Мари, моля те, само днес. Ники е болен, а шефът ми няма да ме пусне…“, не можах да откажа. Винаги беше така. Винаги аз.

След половин час звънецът иззвъня. Отворих и видях Лилия – разрошена, с тъмни кръгове под очите. Държеше Ники за ръка, а той кихаше и дърпаше плюшеното си мече.

– Благодаря ти! – прошепна тя и ме прегърна набързо. – Ще се върна към шест.

– Добре, Лили. Оправяй се – отвърнах, но в гласа ми прозвуча умората.

Ники се настани на дивана и веднага поиска нещо за ядене. Отидох до кухнята и започнах да приготвям сандвичи. Майка ми стоеше до прозореца и мълчаливо ме наблюдаваше.

– Само е семейство, ще намериш още един сандвич за племенника си – изсъска тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

– Ами ако утре пак ме помоли? А вдругиден? – не издържах и избухнах. – Докога ще съм аз тази, която трябва да се жертва?

Майка ми ме погледна така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.

– Семейството е най-важното! Ти нямаш деца, имаш време. Лилия е сама с детето…

– А аз? Аз нямам ли право на живот? На спокойствие? На време за себе си? – гласът ми трепереше.

Майка ми замълча. За първи път от години не намери какво да каже.

Вечерта Лилия дойде да вземе Ники. Беше изтощена и благодарна, но в очите ѝ проблесна нещо като вина.

– Знам, че ти е трудно… Обещавам, ще намеря решение – каза тя тихо.

– Лили, не мога повече така – признах си най-накрая. – Обичам те, обичам Ники, но имам нужда от граници. Не мога винаги да съм на разположение.

Тя се разплака. Прегърнах я силно и дълго стояхме така. Майка ни ни гледаше от прага с навлажнени очи.

След този ден нещата се промениха. Лилия започна да търси помощ и от други роднини, а аз се научих да казвам „не“. Но напрежението остана. Майка ми често ме гледаше укорително, сякаш съм предала семейството. Вечерите ни станаха по-тихи, разговорите по-кратки.

Една неделя седяхме всички на масата за вечеря. Майка ми сложи чиния пред мен и прошепна:

– Не всичко е толкова просто, Мариела…

Погледнах я и осъзнах колко дълбоко са вкоренени тези очаквания у нас – жените в семейството винаги трябва да поемат всичко върху себе си. Да са опората, жертвата, спасителят.

Но аз вече не можех. Не исках да живея чужд живот за сметка на своя собствен.

Сега често се питам: Кога семейството се превръща в тежест? И кой има право да поставя граници?

А вие как мислите? Длъжни ли сме винаги да се жертваме за близките си?