Самотата на Виктория: Истината зад затворените врати

– Защо не ми казваш нищо за себе си? – попитах я, докато дъждът барабанеше по прозореца на малкото ѝ жилище в Лозенец. Виктория седеше срещу мен, с ръце, скрити в ръкавите на пуловера си, и гледаше в чашата с чай, сякаш там се криеше отговорът на всичките ѝ въпроси.

– Какво има да се казва? – отвърна тихо. – Хората идват и си отиват. Няма смисъл да се разказва много.

Тази нейна затвореност ме влудяваше. След развода ми с Мария и десет години безсмислени срещи и кратки връзки, мислех, че съм видял всичко. Но Виктория беше различна. Всяка нейна дума беше премерена, всяка усмивка – рядка и сякаш изтръгната със сила. Беше на 42, а живееше като човек, който вече е преживял цял един живот.

Първите ни срещи бяха неловки. Канех я на кино, тя отказваше. Предлагах разходки в Борисовата градина – тя предпочиташе да останем вкъщи. Веднъж ѝ донесох цветя, а тя ги остави на масата и не ги погледна повече. „Не обичам да гледам как умират“, каза ми тогава.

С времето започнах да разбирам, че зад тази стена има нещо повече от обикновена предпазливост. Една вечер, докато гледахме стар български филм по БНТ, тя изведнъж се разплака. Не попитах защо – просто я прегърнах. Тя се дръпна рязко.

– Не мога… Не искам да ме докосват.

– Виктория, аз не искам да те нараня. Просто… искам да съм до теб.

– Не разбираш – прошепна тя. – Никой не разбира.

Тогава реших да не настоявам. Но любопитството ми не ме оставяше на мира. Започнах да разпитвам общи познати. Оказа се, че Виктория е израснала в малък град край Пловдив. Майка ѝ починала рано, а баща ѝ бил строг и често избухвал. След като завършила гимназия, избягала в София и повече не се върнала.

Една вечер я попитах директно:

– Какво се случи с теб? Защо си сама?

Тя ме изгледа с онзи поглед, който може да те прикове на място.

– Защото така е по-лесно. Когато си сам, никой не може да те предаде.

– Но и никой не може да те обича…

Тя се засмя горчиво:

– Любовта е за хората, които вярват в чудеса.

В следващите седмици започнахме да се виждаме по-често. Готвехме заедно, слушахме стари плочи на Лили Иванова и Веселин Маринов. Понякога тя се отпускаше и разказваше истории от детството си – как е бягала босонога по двора на баба си в Родопите, как е мечтала да стане художничка. Но после пак се затваряше в себе си.

Една сутрин я намерих седнала на пода в кухнята, с глава между коленете.

– Виктория! Какво става?

– Сънувах го пак… Баща ми… – гласът ѝ беше едва доловим. – Крещеше ми, че съм нищо, че никога няма да бъда обичана.

Седнах до нея и я прегърнах внимателно.

– Ти не си това, което той ти е казал. Ти си силна. И заслужаваш любов.

Тя ме погледна с насълзени очи:

– Ами ако не мога да повярвам? Ако винаги остана сама?

В този момент разбрах колко дълбоки са раните ѝ. Не можех да ги излекувам с думи или жестове. Можех само да бъда там – търпелив, постоянен, истински.

С времето започнахме да говорим повече за бъдещето. Аз мечтаех за дом с деца, тя – за спокойствие и сигурност. Понякога спорехме ожесточено:

– Ти искаш семейство! Аз не мога да ти го дам! – извика тя една вечер.

– Не искам нищо насила! Искам теб – такава, каквато си!

– А ако утре си тръгна? Ако пак избягам?

– Ще те чакам. Колкото трябва.

Тези думи сякаш я разтърсиха. За първи път видях страх и надежда едновременно в очите ѝ.

Минаха месеци. Виктория започна терапия при психолог – сама го поиска. Започна да рисува отново – първо малки акварели, после големи платна с ярки цветове. Покани ме на първата си изложба в малка галерия в центъра на София. Бях горд с нея повече от всякога.

Но въпреки всичко, сенките от миналото понякога се връщаха. Имаше дни, в които не можех да я достигна – затваряше се в себе си и мълчеше с часове.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

– Мислиш ли, че някога ще бъда напълно свободна? – попита тя тихо.

– Не знам… Но знам, че вече не си сама.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Колко от нас живеят със сенките на миналото? Колко от нас се страхуват да обичат истински? Може ли любовта да излекува всичко или понякога просто трябва да приемем белезите си?