Съпругът ми ме напусна заради друга жена. Петнадесет години по-късно се върна на прага ми, молейки за помощ.

– Мамо, някой звъни! – извика дъщеря ми Мария от хола, докато аз бършех сълзите си в кухнята. Беше късен ноември, студът се просмукваше през дограмата, а аз се опитвах да се преборя с поредната паник атака. Не очаквах никого. Когато отворих вратата, сърцето ми спря за миг. На прага стоеше Георги – мъжът, който преди петнадесет години разби живота ми.

Беше остарял, косата му бе посивяла, а очите – някога пълни с живот – сега бяха помътнели и уморени. В ръцете си държеше стара кожена чанта и изглеждаше така, сякаш светът му се е сринал.

– Здравей, Елена – прошепна той. Гласът му трепереше. – Може ли… да поговорим?

В този миг времето спря. Спомних си всичко – как преди години го хванах с онази жена, как ме остави сама с малко дете и празен хладилник. Как трябваше да работя на две места, за да платя сметките и да осигуря на Мария приличен живот. Как всяка вечер заспивах с мисълта, че не съм достатъчна.

– Защо си тук? – попитах студено.

– Нямам къде да отида – призна той и наведе глава. – Ирина ме изгони. Загубих работата си… Всичко загубих.

В този момент Мария се появи до мен. Беше пораснала, вече студентка в Софийския университет, но в очите ѝ видях същото объркване и болка, които изпитвах и аз.

– Татко? – прошепна тя несигурно.

Георги я погледна с вина и отчаяние.

– Може ли да вляза? Студено е…

Стоях на прага, разкъсвана между гнева и съжалението. Спомних си как майка ми казваше: „Прошката е за силните.“ Но аз не се чувствах силна. Чувствах се предадена.

Пуснах го вътре. Седнахме мълчаливо в кухнята. Георги гледаше масата, а Мария стискаше ръката ми под масата.

– Защо дойде точно сега? – попитах го тихо.

– Нямам никого. Ирина ме напусна заради по-млад мъж. Работата ми в строителството приключи – фирмата фалира. Приятелите ми се разбягаха… Сам съм. Моля те, Елена… Поне за малко подслон.

В този момент в мен се надигнаха всички спомени от годините на самота: как вечеряхме с Мария само хляб и сирене; как тя плачеше нощем за баща си; как аз се борех със срама да поискам помощ от родителите си, които винаги са били против брака ни.

– Помниш ли какво ми каза тогава? – попитах го внезапно. – „Ти не си достатъчна жена за мен.“

Георги потрепери.

– Съжалявам… Толкова съжалявам…

Мария избухна:

– Къде беше ти, когато имах нужда от теб? Когато завърших училище? Когато мама беше болна?

Георги се разплака. За първи път го виждах толкова слаб.

– Знам, че не заслужавам прошка… Но ако можеш… Ако можете…

Мълчахме дълго. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Не затваряй сърцето си напълно.“ Но как да простиш на човек, който е разбил всичко?

През следващите дни Георги остана при нас. Спеше на дивана в хола. Опитваше се да помага – изхвърляше боклука, поправи капещия кран, дори готвеше любимата супа на Мария. Но между нас стоеше невидима стена от болка и недоизказани думи.

Една вечер седнахме тримата на масата. Георги се обърна към Мария:

– Знам, че не мога да върна времето назад… Но бих искал поне да опитам да бъда баща ти отново.

Мария го гледаше дълго, после стана и излезе от стаята. Аз останах сама срещу него.

– Какво очакваш от мен? – попитах го тихо.

– Нищо… Само шанс да докажа, че съм се променил.

В този момент осъзнах колко много съм се променила и аз. Преди петнадесет години бях млада, наивна и вярвах в приказки. Днес бях оцеляла жена, която знае цената на всяка сълза и всяка усмивка.

На следващия ден Георги си тръгна. Остави бележка: „Благодаря ти за всичко. Ако някога можеш да ми простиш – ще чакам.“

Седнах до прозореца и гледах как снегът започва да покрива улицата. Мария дойде при мен и ме прегърна.

– Мамо… Ще му простиш ли някога?

Замислих се дълго. Прошката не е забрава. Прошката е избор – изборът да не носиш повече чуждата вина като своя тежест.

Дали бихте простили на човек, който ви е предал най-дълбоко? Или има грешки, които никога не могат да бъдат изкупени?