Сърце на длан: История за жертва и любов в болничните коридори
– Ивана, сигурна ли си в това? – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз стоях до прозореца на болничната стая и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече бях подписала документите. Вече бях казала „да“ на нещо, което не можех да върна назад.
– Не знам дали съм сигурна, мамо – прошепнах. – Но знам, че не мога да гледам Мартин как угасва пред очите ми.
Мартин беше само на осем. Бледо момче с огромни кафяви очи, които ме гледаха с надежда и страх. Майка му, Даниела, идваше всеки ден в болницата с домашно изпечени курабийки за сестрите. Баща му – мълчаливият Георги – стоеше до прозореца, винаги с ръце в джобовете, сякаш се опитваше да скрие безсилието си.
Работех като медицинска сестра в Детското отделение на УМБАЛ „Св. Георги“ вече десет години. Бях виждала много – и радост, и смърт. Но никога не бях усещала такава безпомощност. Мартин чакаше донор вече година и половина. Списъкът беше дълъг, а времето – малко.
Една вечер, докато сменях системата му, той ме погледна и прошепна:
– Госпожо Ивана, ще умра ли?
Сърцето ми се сви. Не можех да излъжа това дете. Просто го прегърнах.
Седмици наред не спях. Виждах лицето му навсякъде – в огледалото, в съня си, дори когато затварях очи за миг почивка в сестринската стая. Говорих с лекарите. Говорих с психолога на болницата. Най-накрая реших – ще даря бъбрек.
Когато казах на семейството си, настъпи буря.
– Ти луда ли си? – баща ми удари по масата. – Имаш си собствен живот! Ами ако нещо стане?
– Татко, ако това беше моето дете? Ако аз бях на мястото на Даниела?
Майка ми плачеше тихо. Сестра ми Мария не каза нищо – само ме прегърна силно.
В болницата новината се разнесе като пожар. Колегите ми ме гледаха с възхищение и страх.
– Ивана, ти си герой – каза доктор Костадинов.
– Не съм герой – отвърнах. – Просто не мога да стоя и да гледам.
Денят на операцията дойде. Помня миризмата на спирт и студенината на операционната маса. Помня как ръката на Даниела се плъзна в моята преди да ме упоят:
– Благодаря ти… Не знам как да ти се отблагодаря…
След операцията болката беше остра, но по-остра беше тишината у дома. Баща ми не говореше с мен седмици наред. Майка ми ме гледаше с тревога всеки път, когато кашлях или се уморявах повече от обикновено.
Мартин се възстановяваше бавно. Първият път, когато го видях след операцията, той държеше рисунка – мен и него, хванати за ръце под голямо слънце.
– Госпожо Ивана, вече няма да умра, нали?
– Не, Мартине. Ще живееш.
Но животът не стана по-лесен след това. В квартала започнаха слухове – че съм го направила за пари, че съм искала внимание. Дори някои от колегите ми започнаха да ме избягват.
Една вечер чух баща ми да говори с комшията:
– Не знам дали постъпи правилно… Сега всички ни гледат като луди.
Понякога се питах дали направих правилния избор. Болката в тялото ми напомняше за жертвата всеки ден. Семейството ми беше разделено между гордостта и страха за мен.
Но когато виждах Мартин да тича из болничния коридор със смях, знаех отговора.
Даниела често идваше у нас с домашни сладкиши и сълзи в очите:
– Ти ни даде втори живот… Как се отплаща такова нещо?
Не знаех какво да й кажа. Просто я прегръщах.
С времето раните заздравяха – и по тялото ми, и в семейството ми. Баща ми започна пак да говори с мен. Майка ми се усмихваше повече. Но останаха въпросите: Защо хората осъждат доброто? Защо е толкова трудно да дадеш част от себе си без да очакваш нищо в замяна?
Сега всяка сутрин гледам отражението си и си задавам един въпрос: Ако можех да върна времето назад… пак ли бих дала сърцето си на длан? А вие бихте ли го направили?