Сърцето на една майка: Когато любовта надделява над страха

— Не може да рискуваш така, Ивана! — гласът на майка ми трепереше, докато стискаше ръцете ми в болничната стая. Пръстите ѝ бяха студени, а очите ѝ — пълни със сълзи и страх. — Мисли за Мартин и малката Елица. Ако нещо ти се случи, какво ще правим всички ние?

Седях на ръба на леглото, с корем, който вече тежеше като камък, макар че бях едва в петия месец. Вътре в мен туптяха три сърца — три живота, които никой не беше очаквал. Лекарят беше категоричен: „Ивана, трябва да избереш. Тази бременност е опасна. Може да загубиш всичко.“

Но как се избира между себе си и децата си? Как се отказваш от живот, който вече усещаш под кожата си?

Мартин, мъжът ми, стоеше до прозореца и гледаше навън към сивия двор на болницата. Не беше казал почти нищо от сутринта. Знаех, че вътре в него бушува буря — страхът да ме загуби, гневът към съдбата, безсилието пред избора.

— Иване — прошепна той най-накрая, — не искам да те губя. Не мога да си представя живота без теб. Но ако решиш да продължиш… ще бъда до теб. Само… само ми кажи какво искаш.

Погледнах го и видях в очите му не само любов, но и отчаяние. В този момент разбрах колко самотна е една жена пред такъв избор. Майка ми плачеше, свекърва ми настояваше за прекъсване на бременността, а аз… аз усещах как трите сърца в мен се борят за място под слънцето.

Вечерта, когато останах сама, чух как сестрата шепне с лекаря пред вратата:

— Тя е твърде млада да умира така… Ами ако не оцелее?

— Това е нейно решение — отвърна той тихо.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си първия път, когато държах Елица на ръце — толкова малка, толкова крехка. Как бих могла да се откажа от още три такива чудеса?

На следващия ден майка ми донесе снимка на баща ми. Почина преди две години от инфаркт. Сложи я до леглото ми и каза:

— Той би искал да се бориш. Но не на всяка цена.

В този момент влезе свекърва ми — строгата баба Мария от Пловдив, която винаги казваше истината право в очите:

— Иване, мисли за живите! Мартин има нужда от теб! Децата имат нужда от теб! Тези тризнаци… това е лудост!

— Не са просто „тези тризнаци“, бабо Мария — отвърнах с треперещ глас. — Те са мои деца.

Тя млъкна и само въздъхна тежко.

Дните минаваха в страх и безсънни нощи. Лекарите идваха и си отиваха с все по-мрачни погледи. Един ден главният лекар ме извика:

— Ивана, ако продължиш, шансът да оцелееш е под 30%. Моля те… помисли за семейството си.

Погледнах го право в очите:

— Ако трябва да умра, ще умра като майка.

Той замълча дълго.

— Тогава ще направим всичко възможно — каза накрая.

Мартин започна да идва всяка вечер с Елица. Тя ме прегръщаше силно и питаше:

— Мамо, кога ще се прибереш?

— Скоро, слънце мое — лъжех я аз и я целувах по косата.

Веднъж я чух как шепне на баща си:

— Тате, мамо ще умре ли?

Сърцето ми се сви. Мартин я прегърна:

— Не, мамо ти е най-смелата жена на света.

В осмия месец вече не можех да ставам от леглото. Всички вкъщи се караха — майка ми обвиняваше Мартин, че ме е оставил да решавам сама; свекърва ми настояваше за аборт; сестра ми отказваше да говори с мен от страх; а аз броях ударите на трите сърца в мен.

На 14 март ме приеха по спешност — контракции, болка, страх. Операционната беше студена и ярко осветена. Чух първия плач — после втори, после трети. Сълзите ми се смесиха с потта по челото.

Събудих се в реанимация. Мартин държеше ръката ми:

— Всички са живи. И ти си жива.

Плакахме заедно дълго време.

Днес тризнаците са на три години — Борислав, Калоян и Радостина. Всеки ден е борба — пари не стигат, помощ няма кой знае колко; понякога се караме с Мартин до късно през нощта заради умората и напрежението. Майка ми още не може да прости напълно избора ми; свекърва ми рядко идва на гости.

Но когато гледам децата как тичат из двора и чувам смеха им, знам защо избрах така.

Понякога нощем се питам: Ако трябваше пак да избирам — щях ли да имам сили? Дали някога семейството ни ще бъде цяло отново? Какво бихте направили вие?